мъжете, които са я посетили, са би много по-заинтересовани от Уиндоу Рок.
— Ти няма да повярваш какви предложения получих — каза му тя. — От млади и стари, бедни и богати. Посети ме всеки мъж в обсега на сто мили оттук. Няколко от предложенията, които ми направиха, изглеждаха искрени, но повечето от тях не бяха такива. И освен това има го и Уил Риърдън.
— Какво му е толкова особеното?
— Миналата есен Сам реши да купи земя от един собственик на ранчо, който се връщаше на Изток, но нямаше достатъчно пари. И взе назаем от Риърдън. Сигурен беше, че ще може да продаде тази пролет добитъка си, за да върне парите на Риърдън. Само че всичкото злато, което Сам получи от продажбата на добитъка, бе откраднато, когато го убиха.
— И въпреки това Риърдън настоява да си получи парите в срок — заключи Джейк.
Клепачите на Клер се сведоха, за да прикри цялата безнадеждност, която изпитваше.
— Той каза, че иска да се ожени за мен и тогава ще забрави за заема.
— По дяволите! — измърмори Джейк. — Колко пари ти трябват, за да му се изплатиш?
Клер спомена една сума, която бе значително по-голяма от заплатата на Джейк с Рейнджърите. Тя се наведе напред на стола си и сключи ръце върху издрасканата дървена маса.
— Аз не искам да се омъжвам отново, Джейк, но няма да имам никакъв избор, ако не събера сумата, за да спася ранчото по този начин.
— Помисляла ли си да го продадеш?
Дланите на Клер се свиха в юмруци. Очите й гневно проблеснаха. Гласът й беше даже по-напрегнат, защото се опитваше да го овладее.
— Аз никога не съм искала да напускам Тексас, за да дойда в Ню Мексико на първо място. Аз никога не съм имала нужда от ранчото, а Сам. Той смяташе Джеф да продължи работата в ранчото след него. — Клер се бореше с вълнението, което заплашваше да я задуши в мълчание. — Сега и двамата ги няма. Уиндоу Рок е всичко, което ми е останало. Проклета да бъда, ако го дам без борба!
— Ако аз мога да намеря златото, ще разреши ли това проблемите ти?
— Това може да бъде едно добро начало — отговори Клер.
— Трябва да задам някои въпроси в офиса на дилижансите. Искаш ли да дойдеш с мен?
Клер потръпна, като си спомни как изглеждаше Сам, лежащ върху дървения под на този офис. Кръвта беше оставила ръждиви петна от единствената огнестрелна рана около сърцето му.
— Ако нямаш нищо против, аз мисля, че ще те чакам тук.
Началникът на пътната станция замръзна, когато огромното тяло на Джейк се появи на прага на офиса. Той видимо се отпусна, когато забеляза петолъчката върху гърдите на Джейк.
Как сте, Рейнджър? Какво ви носи в града?
Какво можеш да ми кажеш за нападението, при което е убит Сам Чандлър? — попита Джейк.
Началникът на станцията извади едно джобно ножче и започна да подостря молива си.
— Да, сър, това наистина беше един лош ден. Трима мъже убити и един ранен. — Той зацъка с уста и поклати глава при мисълта за трагедията. — Направо чудо, че един се е спасил — добави началникът. — Гъс Хемп е щастливият човек.
— О?
Мъжът възкликна:
Той беше целият оплескан с кръв, като заклано прасе. Мислехме, че е рана от куршум. Но Гъс носеше една Библия под ризата си и куршумът се ударил в нея, вместо във вътрешностите му. Гъс кървеше малко, но можеше да ходи, кога то го намерихме.
— Видял ли е Гъс някой от нападателите? Може ли да познае някой от тях?
Началникът на станцията кимна бодро.
— Слава Богу, да! Един от тях, наречен Кид свалил банданата си, когато господин Чандлър бил застрелян. Гъс казва, че би познал това лице навсякъде.
Началникът отиде до стената и разгърна едно парче хартия, което стоеше забодено там.
— Тук има една рисунка на Кид — този, когото Гъс е видял. Компанията я е разпространила, за едно с една награда от хиляда долара за залавяне то на Кид, жив или мъртъв. Чувам да казват, че имало едно дете, което язди с Бандата Калуун. Не знам дали това е същият Кид.
Джейк взе плаката „ТЪРСИ СЕ“ от началника и погледна младоликото лице с името Кид Калуун отдолу. Джейк подсвирна леко. Наградата за залавянето на Кид беше почти толкова голяма, колкото сумата, от която Клер се нуждаеше, за да върне заема.
— Може ли да взема това?
— Мисля, че да, след като виждам, че търсиш Кид. Ти го търсиш, нали?
— Да, така е. — Джейк сгъна плаката и го пъхна в джоба на сакото си.
— Каза ли Гъс, колко мъже е имало в бандата, която е ограбила дилижанса?
Осем. Плюс Кид. Всичко девет. Гъс каза, че един от нападателите бил ранен, въпреки че не разбрал колко зле. Той все още стоял изправен.
— Има ли още нещо, което можеш да ми кажеш? Някаква идея, накъде са се насочили?
Малкият мъж почука по тезгяха с кокалестия си пръст и се наведе напред, за да заговори конфиденциално:
— Чух, че Буут Калуун — той е шефът на Бандата Калуун — имал някаква жена в Санта Фе. Ти можеш да започнеш да търсиш оттам.
— Как се казва тя?
— Не знам със сигурност. Ти можеш да попиташ в Санта Фе. Някой трябва да знае.
— Благодаря ти.
Точно преди Джейк да прекрачи прага, началникът на станцията каза:
— Ти си много далеч тук от Тексас, Рейнджър. Какво те интересува в цялата тази работа?
— Сам Чандлър ми беше приятел.
— Смяташ да се ожениш за вдовицата ли? Много красива жена, бих казал аз. Чух да казват, че тя…
Мъжът замлъкна при погледа върху белязаното лице на Джейк.
— Госпожа Чандлър е моя сестра. Запомни това следващия път, когато езикът ти започне да се ветрее преди мозъкът ти да заработи.
— Да, сър. Много фина, т.е. една добра жена, която ходи на църква, е госпожа Чандлър.
Джейк поклати глава, като се обърна и излезе. Мъжете се правеха на големи глупаци заради жени. Това представляваше път, който той не възнамеряваше никога да следва.
Той се срещна с Клер и те много бързо се намериха извън града, по извиващият път, водещ към Уиндоу Рок. Той караше кабриолета на Клер, а конят му бе завързан отзад. На Джейк му беше приятно да седи до нея, въпреки че почти не размениха и дума. Клер понякога посочваше някое хълмче, цъфнал кактус или лоша дупка на пътя.
Джейк намери местността, през която пътуваха, за много разнообразна. Тревистите равнини се простираха пред тях, оцветени от метличина юка. На изток се издигаше цяла верига от варовикови върхове, тъмнозелени от бор и хвойна. Това беше земя на ярки контрасти. Слънцето бе силно, но пролетният вятър пощипваше. Джейк вдигна яката на коженото си сако с ресни, което облече, за да се предпази от студа.
— Някой ни следва — каза Клер. Джейк се обърна и погледна, накъдето тя сочеше. Едно голямо черно куче тичаше с изплезен език край тях по склона и рунтавата му опашка се люлееше при всяка стъпка.
— То ни следва, спира, когато ние спираме тръгва, когато потегляме отново — каза Клер. Тя гледаше Джейк, който не изглеждаше ни най-малко изненадан от присъствието на Кучето. — Твое ли е?
— Кучето не принадлежи на никого. То си ходи, където си иска и когато си иска.
„Като теб“ — помисли Клер.
— Злобно ли е?
— Никога не е ухапало някого, доколкото знам. Обаче, никога и не допуска някой твърде наблизо.
„Като теб“ — отново си помисли Клер. Тя постави длан над очите си, за да си направи сянка и да може да види по-добре рунтавото черно животно. Едното му ухо бе разкъсано и то забележимо накуцваше.
— Как ли си е разкъсало ухото така?
