Скъпо Дете,
Аз взех малко злато за бандата и оставих останалото в друго безопасно място. Ще се върна веднага, щом мога.
Не тръгвай след мен!
Само две секунди Анабет размишляваше над възможността да чака в долината завръщането на Буут. След това тя се облече колкото можа по-бързо, оседла коня си и препусна към бараката, където Буут трябваше да се срещне с бандата престъпници. Предчувствията й се засилваха все повече, докато приближаваше мястото на срещата. Нещо щеше да се случи. Конят й се умори, но тя го пришпорваше да бърза. Времето за мечтата й изтичаше.
Когато наближи бараката, Анабет можа да чуе гневни гласове. О, Боже, моля ти се! Нека да не е твърде закъсняла!
Тя скочи от коня си и се скри сред скалите, заобикалящи бараката. Всички членове на бандата се виждаха ясно. Освен Уат Ранкин. Къде по дяволите беше той?
— Какво те забави толкова много! — възклик Змията към Буут. — Ние чакаме тук от часове.
— Надявам се, че никой шпионин не ни търси каза Тийг. — И че си се измъкнал чист.
— Къде е златото? — попита Грайър.
— Ранкин със сигурност знаеше за какво говори — каза Тийг, потривайки ръце. — Добре е, че се разбрахме с него в Санта Фе.
— Къде е Ранкин? — попита Буут. — Аз имам нещо да му казвам.
— Тук. — Ранкин се появи на прага на бараката със затъкнати палци в колана си. Устните му бяха извити в усмивка. — Говори, Буут. Аз слушам.
— Аз казах да няма повече убийства. И го реших. Събирай си нещата, Ранкин, и изчезвай оттук.
Чуха се звуци на протест от останалите шестима бандити, събрани на група пред бараката. Буут ги гледаше мълчаливо.
— Двама мъже бяха застреляни и Ранкин е отговорен за това. Дотогава, докато аз съм шефът, аз ще издавам заповедите, а вие ще ги изпълнявате.
— Значи може би ти не трябва повече да си шефът — каза Ранкин.
Буут усети как космите върху ръцете му настръхват. Дланите му се плъзнаха надолу, където двата пистолета със седефени дръжки лежаха в кобурите. Погледът му се местеше от едно лице на друго в групата мъже пред него.
— Някой от останалите мисли ли така?
Грайър и Тийг изглеждаха объркани. Езикът на Змията се подаде, за да оближе устните му. Уиски отпи от каната на рамото си. Водораслото бе закашля. Очите на Солано избегнаха погледа му.
Погледът на Буут се плъзна обратно върху русокосия мъж на прага. Там се криеше истинската опасност. Той можа да я почувства. Както вълците, които се нахвърлят върху своите, той можеше да бъде разкъсан от същите мъже, които яздеха с него.
— Смяташ да ме застреляш ли, Ранкин? — попита Буут.
Уат отдръпна дясната си ръка от револвера.
— Не бих помислил за такова нещо, Буут. Между другото, къде е Кид? Мислех, че ще бъде с теб.
— Изобщо не е твоя работа къде е Кид — отговори Буут. Той гледаше в очите на Ранкин, но в тях не можеше да се прочете нищо от това, което мислеше престъпникът. Обаче почувства още по-силно опасността.
— Ще разделиш ли това злато сега? — попит Уиски?
Имаше нещо в очите на Уиски, просто един кървав проблясък, който предупреди Буут в каква голяма опасност се намираше.
— Само ме оставете да извадя златото и… Буут се обърна небрежно с гръб, сякаш не усещаше тракащите зъби на зверовете, които го заобикаляха. Едно движение до ъгъла на барака привлече погледа му и го разсея за момент.
Буут изръмжа и залитна напред, когато един куршум го удари в гърба. Той успя да обърне глава и видя револвера в ръката на Ранкин.
Не успя да извади колтовете си от кобурите, защото преди това беше прострелян в лявата ръка от Змията и в дясната от Солано. Преди да може да помръдне ранените си крайници, Грайър и Тийг измъкнаха пистолетите му със седефени дръжки от кобурите и ги хвърлиха в храстите. Сега Буут намираше напълно във властта на бандата.
— Свършиха дните ти на водачество в тази банда — каза Уат. — Но ако искаш да живееш, по-добре ни кажи къде е Кид.
— Забрави за това.
— Той сигурно е в онази тайна долина — предположи Водораслото.
Жълтите очи на Уат се присвиха.
— Тогава може би е по-добре да ни кажеш къде се намира тази долина, Буут.
— Не.
— Пуснете му няколко куршума в коленете — каза Уат на Грайър и Тийг. — Може би това ще му каже, че сме сериозни.
Анабет се свиваше при всеки изстрел и прехапа долната си устна до кръв, за да не извика. Цялото й тяло трепереше от възмущение. Очите й се напълниха със сълзи. Даже, ако Буут оживееше сега, той най- вероятно щеше да е сакат и никога повече нямаше да ходи. Когато тя погледна отново, чичо й лежеше настрана върху верандата, стиснал краката си над коленете. Той изстена веднъж от болка и после замлъкна.
Анабет помисли да изскочи от храстите и да започне да стреля. Тя беше бърза като светкавица с револвера, но щеше ли да се справи със седмината, преди някой от тях да я уцели? Отговорът на този въпрос, беше не. И ако я убиеха, това нямаше да помогне на Буут.
— Къде е Кид? — настояваше Уат.
— Върви по дяволите — каза Буут. Той гледаше бандитите, които му бяха приятели, но погледът му срещна безжалостни очи.
Ранкин стъпи с ботуша си върху едното осакатено коляно на Буут и каза:
— Говори.
— Ти си един с жълто по…
Ранкин натисна с цялата си тежест върху раненото коляно и Буут изпищя от болка. — Имаш един последен шанс да говориш — каза Ранкин.
— Ти можеш да ме убиеш, но Кид ще те намери — успя да каже Буут. — Аз не бих заложил пукната пара за живота ви, когато той разбере какво сте направили.
Буут гледаше как бандитите се размърдаха нервно, видя и потта, която ги изби, докато тревожно пристъпваха от крак на крак. Искаше му по някакъв начин да предупреди Анабет, да остане скрита. Той вече беше мъртъв човек, както и да погледнеше на това. Нямаше смисъл да убиват нея. Той дяволски се надяваше, че тя нямаше приеме толкова навътре приказките му за отмъщение. Тези думи целяха да попречат на бандата да тръгне след нея, за да може тя да избяга. Той съжаляваше, че не й каза точно къде е скрито златото. Може би, с малко късмет, тя и така щеше да го намери и да замине за Колорадо.
— Довършете го! — каза Ранкин.
Анабет наблюдаваше с ужасен поглед как Водораслото и Уиски изстреляха още два куршум в Буут. Ясно беше от неговите стонове и по начина, по който тялото му се отпусна, че това бяха смъртоносни рани.
Това предупреждение прозвуча в главата на Буут и то никога не бе изречено, защото мускулите на пълното му с куршуми тяло се отпуснаха и изпънаха на земята.
Анабет отстъпи назад и се скри зад бараката. Стомахът й се свиваше в спазми. Буут беше мъртъв! И тя
