— Да, Дете.
— Кога?
— Веднага, след като се срещна с бандата за последен път.
Подозренията на Анабет относно намеренията на Ранкин бяха потиснати от вълнението й за предстоящото заминаване в Колорадо. Тя не можеше да спре да мисли за това. Буут изглеждаше ентусиазиран като нея. Единственият облак на хоризонта й беше знанието, че никога нямаше да види Уолф отново.
През този следобед тя изгради могила от камъни върху скалите, която можеше да се види на мили разстояние и щеше да уведоми Уолф, че иска да говори с него. След два дни, докато тя разресваше коня си, той я повика от мястото сред скалите, където се криеше.
— Преследван Елен. Аз съм тук.
Анабет откри Уолф по звука на гласа му и остави животното, за да се присъедини към него.
— Толкова съм щастлива, че дойде! Страхувах се, че няма да успееш, преди да замина за Колорадо.
— Ти напускаш долината?
Анабет кимна утвърдително. Тя се пресегна и взе дланите на Уолф.
— Буут накрая се съгласи да отидем в Колорадо. Ще имаме ранчо там. И аз няма да бъда повече бандит. Ще заживеем като нормални хора, ще имаме приятели и ще посещаваме партита. Аз ще нося рокли и най- после ще стана дама.
— Аз не искам да заминаваш — каза Уолф. Радостта на Анабет секна от резкия му глас.
— Трябва да замина — каза тя. — Има човек, който може да ме разпознае като един от бандитите, които ограбиха дилижанса. Имаше убити и властите ще ме преследват сега. Аз нямам никакъв избор.
— Ти можеш да дойдеш и да живееш с мен в моето село.
Тя повдигна недоверчиво вежди.
— Като твоя приятелка?
— Като моя жена.
— Аз не мога… Аз не… Не, Уолф. Това никога няма да стане.
— Защо не?
Анабет беше пряма.
— Аз не искам да бъда твоя жена.
Клепачите на Уолф се спуснаха и скриха очите му, така че Анабет не можа да види в тях неговата реакция на отхвърленото от нея предложение. Но дланите му болезнено стиснаха нейните.
— Аз никога няма да те забравя, Уолф. Никога. Ти си най-добрият приятел, който някога съм имала.
Уолф стоеше там стоически, докато единствената личност, която някога истински го ценеше като човек, му обясняваше защо не можеше повече да остане част от неговия живот. През ума му премина спомена за първата им среща преди тринадесет години. Това стана в деня, в който той се бори за първи път с Ръмжащата Мечка.
Двамата младежи апах се извиваха на земята и потната им плът се покриваше с тънък слой прах, докато първо единият, а после другият се оказваше отгоре. Сключили тела в смъртоносна схватка, те се удряха, ритаха и хапеха един друг битка, в която не съществуваха цивилизовани правила. Петте момчета апах, заобиколили противниците, ги насърчаваха с гърлени викове, подтиквайки любимеца си към победа.
— Хо, Ръмжаща Мечко!
— Той е твой, Ръмжаща Мечко!
— Използвай зъбите си, Ръмжаща Мечко!
Там нямаше никой, който да вика името на Уолф. Да го окуражи. Да се надява, че той ще спечели.
Но Уолф не беше прекарал четиринадесет години като изгнаник сред своя собствен народ, без да придобие една твърда черупка, която го предпазваше от подобни неприятности. Той не се нуждаеше от ободрителните викове на другите, а погледна вътре в себе си и намери силата, за да победи прага си.
Скоро стана очевидно, че Ръмжащата Мечка, макар и с две години по-възрастен, по-висок и по-едър от съперника си, започваше да губи. Уолф беше по-силен, по-подвижен, с по-бързи крака. Тълпата, заобиколила двамата противници, застина в мълчание, когато Уолф притисна към земята Ръмжащата Мечка. С косматата си ръка Уолф натисна гърлото на по-голямото момче и беше готов да го задуши до смърт.
Двамата младежи се гледаха един друг с оголени зъби и накъсано дишане; телата им бяха разкървавени от драскотини и охлузвания при борбата върху каменистата земя.
— Вземи си думите обратно — заповяда Уолф.
— Няма! Ти си брат на Койота.
Уолф изсъска остро при тази повторна обида. Той прекъсна дъха на другото момче и гледаше с безжалостни черни очи как Ръмжащата Мечка започна да посинява. И не отпусна хватката си, когато тялото на по-голямото момче се загърчи в смъртоносни конвулсии под него.
Внезапно, някой сграбчи Уолф за раменете и го издърпа от противника му.
— Спри! Какво правиш там?
Уолф отстъпи с разкривено, диво лице и тялото му се приготви за отбрана.
Но бащата на Ръмжащата Мечка, Жълтата Риза, не му обърна внимание. Той изправи сина си на крака и каза:
— Ела. Време е да вървим на лов.
Жълтата Риза се обърна към петте момчета, които наблюдаваха битката и каза:
— Вървете си във вигвамите. Бащите ви също ви очакват за лова.
С червено от срам лице поради поражението си от Уолф и все още тежко пълнейки с въздух изгладнелите си дробове, Ръмжащата Мечка отмина изгнаника с пълни с омраза очи. Другите момчета го последваха и Жълтата Риза вървеше последен.
Уолф остана да стои сам. Както ставаше винаги. Както се страхуваше, че ще бъде винаги. Неговата майка, Нощното Пълзене, беше спала с много мъже, така че той нямаше баща, който да го признае за свой син. Нямаше баща, който да го научи на нещата, необходими за едно момче. Как да си прави оръжията. Как да ловува. Как да краде коне. Как да убива врага си.
Така че Уолф бе наблюдавал, слушал и се учеше сам. Той стана по-добър, по-силен, по-пъргав по- безмилостен. И все пак това не му осигури приемането като свой от другите. Те не го поканиха да участва в лова. Но той въпреки това щеше да отиде. Сам. И ще се върне с по-голям елен от всички останали.
Уолф взе лъка, стрелите и ножа си от вигвама, в който живееше сам. Отби се във вигвама на майка си и каза:
— Отивам на лов. Довечера ще ти донеса месо за гърнето.
Нощното Пълзене само кимна. Тя знаеше за битката, която синът й е спечелил, за да получи уважението на племето. И правеше каквото може, та да му помогне. Тя не се хвалеше със способностите на сина си като ловец. Но щедро споделяше месото, което Уолф й носеше, както и кожата, рогата, а и другите деликатеси от жертвата с другите жени, чиито съпрузи, или синове нямаха такъв успех в лова.
Уолф яхна едно от понитата си — той вече беше откраднал няколко от белите хора — и потегли й противоположна посока на останалите ловуващи бойци и синове. Веднага щом последният вигвам изчезна от поглед, той пришпори понито си и го пусна да тича в галоп.
Но независимо колко бързо яздеше Уолф, той не можеше да избяга от това, което представляваше. Скоро възпря препускащото пони и то заситни в тръс, а после закрачи бавно. Почти незабавно Уолф забеляза следите на един елен. Той беше голям и момчето си спомни обещанието си да се върне с най- големия трофей от лова.
Той съсредоточи цялото си внимание в преследването на елена, който следваше една тясна, камениста пътека, обикаляща нагоре около един висок връх. Пътеката дотолкова се стесни, че единият крак на Уолф увисна опасно над пропастта. Сърцето му биеше лудо, когато накрая пътеката се разшири. Той замръзна на място пред откритието си.
Еленът беше забравен. Под него и простирайки се надалеч се намираше една овална долина покрита със сочна трева. От това, което можа да види, тя бе заобиколена напълно от невероятно високи каменни стени. Той не успя да забележи друг път за и от долината, освен този, по който дойде. Нито пък видя някакви следи от хора.
