— Добре ли си, Дете? — попита Буут.
Челюстта на Анабет сякаш щеше да се откачи и тя все още бе гроги, докато се отблъскваше от земята, за да се изправи.
— Добре съм.
— Качвай се на коня си, Дете — каза Буут. — Махаме се оттук.
— Ами златото? — каза Ранкин. Той започна да се изправя, но Буут го закова с поглед, в който се четеше убийство.
— Ще те срещна в скривалището идната седмица, както обещах. Готов ли си, Дете?
— Готов съм.
Буут пришпори големия си тъмен кон в галоп и Анабет бързо го последва със своя, оставяйки другите бандити назад.
— Ела, сеньор — предложи Солано, като подаде ръката си надолу, за да помогне на Уат да се изправи. — Време е да напуснем това място.
— Не още — каза Уат. Той се запрепъва към мястото, където конникът с пушката лежеше вързан на земята. Ранкин извади пистолета си и застреля мъжа в стомаха — рана, която със сигурност щеше да причини една ужасна, бавна смърт. — Сега можем да вървим!
Солано повдигна едната си вежда, но нито той, нито някой от останалите протестира срещу постъпката на бандита. Уат Ранкин беше положително луд. И все пак той бе този, който им каза за златния прах. И обещаваше даже по-големи богатства — по-голям дял от плячката, отколкото получаваха в миналото — само ако се съгласяха да убият Буут Калуун.
Това беше нещо, над което Солано размишляваше сериозно, заедно с останалите от бандата.
Планът се състоеше в това бандата да язди в седем различни посоки, които всички се пресичаха в Санта Фе, така че никой да не можеше да ги проследи. След това те щяха да се срещнат след една седмица в старата барака, за да разделят плячката.
— Преди да си отидеш, — каза Уат, — аз искам да знам дали си готов да признаеш, че Буут Калуун трябва да си отиде.
Ние яздим с него от много години — каза Уиски.
— И къде сте сега? — попита Ранкин. — Когато се присъединих към вас, всички вие играехте карти за пари, за да си купите уиски. Не сте свършили свястна работа от шест месеца. Ако не беше моята информация, даже нямаше да разберете, че може да се ограби този дилижанс.
— Защо трябва да го убиваме? — попита Змията.
— Защото това е единственият начин да сме сигурни, че той няма да ни пречи по-късно — каза Ранкин. — Или аз водя тази банда, или не. И така, какво да бъде?
— Кога искаш да направим това? — попита Водораслото.
Ранкин се усмихна с вампирската си усмивка.
— Идущата седмица. Когато той донесе златото. — Той разтри челюстта си и каза: — Ще се отървем от Кид по същото време. По този начин, ще делим плячката с двама по-малко. Съгласни ли сме?
Ранкин изгледа всеки един от цялата банда на Буут. Един по един те кимнаха с глава, като камбани, биещи на умряло.
Когато бандитите отпътуваха, Ранкин пришпори коня си и се отправи в тръс към „Изворите на стария кон“. Нещата се подреждаха точно както го бе планирал. Оказа се толкова лесно да обърнеш бандата срещу нейния лидер. Следователно, той разбираше алчността и безцеремонността. Самия той беше алчен и безцеремонен.
Уат възнамеряваше да използва Бандата Калуун за собствените си цели, но смяташе, че те не са важни. В края на краищата, той не искаше никой да се мотае около него по-късно и да свидетелства, че бандитът Уат Ранкин и онзи уважаван гражданин и добър съсед, Уил Риърдън, са един и същ човек.
3
Буут изобщо не се тревожеше за бандитите. Първата му грижа, докато той и Анабет се отдалечаваха в галоп, беше да се увери, че никой не ги преследва. Той пазеше Скъпоценната долина в тайна, защото се нуждаеше от място, където Анабет можеше да е в безопасност, облечен като жена. Така той се върна обратно и насочи конете през леглата от черна лава, известни като обсидиан, по които нямаше да останат следи от подковите, преди да се насочи отново към долината.
Но мислите му в действителност не бяха фокусирани върху прикриването на следите им. То сега бе много загрижен за това, какво да прави Анабет, след като бандата уби двамата пътници остави един жив свидетел, който можеше да я разпознае — макар и като момчето Кид Калуун.
Това променяше всичко.
Законът сега щеше да ги преследва и нямаше да има почивка за никой от тях. Може би най-после беше дошло времето да се помисли за онова ранчо в Колорадо, за което Анабет мечтаеше непрекъснато.
По времето, когато навлязоха в студения, тъмен тунел, отвеждащ в Скъпоценната долина, Буут вече бе решил какво да прави. Дните им с Бандата Калуун приключваха. Със златото от това нападение той и Анабет можеха да започнат отначало. Буут даже можеше да спре в Санта Фе на път за Колорадо, за да види дали Сиера щеше да поиска да тръгне с тях. Но първо трябваше да си уреди сметките с Уат Ранкин.
Когато излязоха от тунела в долината, слънцето моментално заслепи Буут. Когато зрението му се приспособи към ярката светлина, той видя каменната къща, която построиха с брат си преди тридесет години. Тя стоеше облегната до една скала, висока петдесет стъпки. Зад къщата имаше пещера, достатъчно голяма, за да побере няколко коня. Един извор в пещерата ги снабдяваше с прясна вода, което им спестяваше необходимостта да се излагат навън на опасността от стрелба, от която и да е точка в долината.
Отвъд къщата, в самата долина, дивите мустанги на Анабет пасяха до колене в сочната трева. Един поток, водещ началото си под скалната стени от едната страна на долината, завършваше пътя си в езерото от другата страна. Това беше идеалното скривалище за един бандит. То щеше да му липсва.
— Съжалявам, Буут. Трябваше да обърна повече внимание на това, което правя. Аз даже не усетих, че съм си свалила банданата.
Буут слезе от коня си и го завърза за перилата на къщата.
— Това сега е свършено.
Анабет се приземи до него.
— И трябваше да си държа устата затворена пред Ранкин.
Очите на Буут бяха разтревожени, когато се пресегна и хвана брадичката й, която вече започваше да посинява и почернява.
— Аз не мисля, че до днес съзнавах добре какви рискове поемаше ти през цялото това време. Ами, ако шапката ти беше паднала, когато Ранкин те удари, Дете? Ако другите бяха разбрали, че си момиче?
— Те не разбраха.
— Защото имаше късмет.
— Аз знам, че трябваше да си отрежа косата, когато тръгнах с бандата. Но… — Как можеше тя да обясни, че отрязването на косата й щеше да бъде като отрязване на последното нещо, което я правеше жена? Тя не можа да го направи. Буут беше прав. Чист късмет си беше, че тя успя да запази тайната си толкова дълго време.
— Какво ще стане сега? — попита тя. — Искам да кажа сега, когато могат да ме разпознаят. — Анабет си представяше, че ще трябва да прекара остатъка от живота си в долината.
— Отиваме в Колорадо.
Очите на Анабет се разшириха. Тя се страхуваше да повярва, че мечтата й в края на краищата щеше да се осъществи.
— Наистина ли? Нали не ме лъжеш, Буут?
Буут сложи ръка на рамото й.
— Не искаш ли да отидем?
— Разбира се, че искам. А ти?
Буут се ухили с чаровната си усмивка.
