Тук, тогава, щеше да бъде неговото убежище. Негово собствено място, където можеше да идва и да бъде сам, и където кармата на раждането му нямаше да го последва. Той пришпори понито си заслиза надолу по тясната еленова пътека, отвеждаща в долината.
За радост на Уолф, един поток прекосяваш цялата долина. Той проследи искрящата вода до мястото, където потокът се вливаше в голямо езеро под сянката на върха. И там при езерото той откри, че неговата долина не беше така безлюдна, както помисли отначало. Някой плуваше в езерото.
Той не се показа на открито и с изумление разбра, че това бе едно бяло дете, едно момиче. Очите му бързо огледаха пак долината. Тя не можеш да живее сама тук. Трябваше да има и други бели мъже. Той усети, че се разгневява. Вече бе обяви долината за своя, само за да открие сега, че някой друг я е открил преди него.
Но това можеше да се поправи.
Момичето в езерото беше дете на не повече от шест, или седем години. Независимо от това, той се приближи предпазливо към нея. Не искаше тя да заплаче и да предупреди останалите, които сигурно живееха в тази долина с нея.
Той не можа да не се възхити на грациозността и удоволствието, с които тя плуваше. Можеше да я чуе как се смее даже от скривалището си сред скалите. Разбра, че не искаше да убива един такъв свободен дух. Но това го поставяше пред труден избор.
Трябваше ли да я плени и отведе обратно в селото си? Обикновено апахите не държаха жени пленници, защото те бяха безполезни. И особено с това дете щеше да е така. Без да има ясен план в главата си, той реши да я доближи.
За негово учудване, самотното момиче излезе от водата веднага, щом го видя. Тя стоеше там с капеща от тялото й вода, облечена само в тънки бели гащички до коленете и напълно безстрашна. Тя даже го заговори на езика на белия човек.
— Здравей. Кой си ти? — попита тя.
Разбира се, той нямаше представа какво казва тя. И се изуми още повече, когато момичето му протегна ръка за добре дошъл. Несигурен, той се поколеба.
Тя отпусна ръката си и заговори отново.
— Казвам се Анабет Калуун. Ти апах ли си? Чичо ми Буут каза, че апахите са лоши. Но ти не изглеждаш лош. Разбираш ли ме?
Момичето очевидно осъзна, че той не разбира и дума от това, което тя казва, защото започна да си помага с жестове, докато говореше. Тя посочи с ръка цялата долина и после към далечния й край, където той сега можа да види, след като тя му показа, една каменна къща, в каквито живеех белите хора.
— Аз живея тук в Скъпоценната долина с баща ми и чичо Буут. Татко го няма сега в долината, защото работи в мината „Двама братя“. Той вече открил малко злато, но се надява да намери много и да стане богат някой ден. Чичо ми Буут е долу къщата. Ти искаш ли да вечеряш с нас?
Когато тя се пресегна за ръката му, Уолф си издърпа. Това беше за първи път, когато някой обръщаше приятелски към него. Той продължаваше да я зяпа. И тя продължи да говори.
— Наблизо ли живееш? Искаш ли да станем приятели? Аз бих искала да си имам приятел. Буут е смешен понякога, но невинаги иска да си играем. Искаш ли да си поиграем сега?
Тя отново се пресегна и Уолф заинтригуван остави да хване ръката му. Секунда по-късно тя го спъна и той полетя към езерото.
Уолф изскочи от водата, готов за убийство само за да открие, че тя го сочи с пръст и се смее.
— Буут ме научи как да правя това. О, смешно беше като те гледах как летиш!
Достойнството на Уолф бе болезнено засегнато при падането и той бързо се огледа наоколо, да се увери, че никой не е видял как това мъничко дете го просна във водата. Той, който победи Ръмжащата Мечка, беше спънат от едно дете! Уолф гледаше момичето — източникът на неговото унижение.
Тя стоеше там, усмихвайки се надолу към него и го викаше със смеещите си сини очи да се присъедини към нея в смеха от закачката, която направи. После тя протегна ръка, за да му помогне да излезе от водата.
Уолф откри, че е напълно очарован. Отначало плахо, а сетне с цялото си сърце той се усмихна в отговор. В този момент се роди една безвъзвратна, нерушима приятелска връзка.
Уолф се измъкна от езерото и седна с кръстосани крака върху камъка до водата, потупвайки земята до себе си, за да покаже на момичето къде да седне.
Тя бързо се настани долу до него и започна да бърбори отново. За пръв път той й заговори на езика апах.
— Аз ще те нарека Преследваният Елен, защото това правех, когато те намерих — каза той. — Ще бъда твой приятел. Но ти не трябва да казваш за мен на хората, с които живееш. И аз също ще запазя приятелството ни в тайна.
Искаше му се да може да каже на някого за Долината. Това беше такова великолепно откритие! Но щеше да е невъзможно да го обясни на майка си — или на който и да било друг — че е станал приятел с едно бяло момиче. И без това предостатъчно го подиграваха. Също така не желаеше никой друг да идва тук. Това специално място принадлежеше на него и на детето, с което се сприятели.
Те разговаряха, докато слънцето започна да залязва и тогава момичето се изправи и се опита още веднъж да го накара да отиде с нея до каменната къща в другия край на долината.
— Аз не мога да дойда, Преследван Елен. Трябва да се върна в селото си. Но ще дойда пак — обеща Уолф.
Със знаци, жестове и няколкото думи, на които вече се бяха научили един друг, те направих всичко възможно, за да се уверят, че ще се срещнат тук през друг ден. От далечния край на долината някой извика момичето:
— Алооооо, Анабеееет. Къде си?
— Трябва да тръгвам — каза момичето. — Ще бъда тук утре. Ще дойдеш ли пак?
— Ще дойда.
Когато тя си отиде, Уолф яхна понито си започна дългото обратно изкачване вън от долината.
Същата вечер, когато той се завърна в селото без никакво месо за гърнето на майка си, Уолф не обърна внимание на подигравките на Ръмжаща Мечка. Той даже не забеляза и дразнещите забележки на приятелите на Ръмжащата Мечка. Обърна се студено, гледайки ги с тъмните си очи, които ги предизвикваха да направят най-лошото, на което бяха способни.
Това, че Преследваният Елен го прие безрезервно, донесе една дългоочаквана утеха за нараненото му сърце. В селото можеха да се отнасяха към него с презрение и да го държат на разстояние. Тяхното отношение не го засягаше вече толкова много, защото Уолф разбра, че не е повече сам.
Обаче сега Преследваният Елен му каза, възнамерява да замине завинаги.
— Ти не можеш да напуснеш това място, Преследван Елен. Ти не можеш да ме оставиш.
— Ти не можеш да ме спреш, Уолф.
— Ще видим.
Анабет чу възбудата в гласа на Уолф — и неговата решителност — но тя не притежаваше успокоителни думи, които да изрече.
— Ти ще ми липсваш, Уолф.
— Аз ще дойда пак — каза й той. — Когато размисля над това, което ти каза. — Когато измислеше начин да я убеди да остане.
— Аз няма да променя решението си — предупреди го тя. — Ще замина. Нямам никакъв избор!
Анабет се отдалечи, неспособна да понася повече стоическия поглед върху лицето на Уолф. Те бяха приятели достатъчно дълго време и тя го познаваше достатъчно добре, за да разбира колко дълбоки са чувствата му. Той щеше да се върне. Уолф никога не казваше това, което не мисли.
През следващата седмица, Анабет не можеше да отхвърли страха, че нещо можеше да се случи, което щеше да унищожи нейната мечта за нов живот с чичо й в Колорадо. И тя си припомни подозренията си за Уат Ранкин. На сутринта, когато Буут щеше да се срещне с бандитите, Анабет се събуди сигурна, че не бива да оставя чичо си да се изправи сам срещу Ранкин.
Тя извика Буут от спалнята си, но той не отговори. Когато изтича боса по дървения под през стаите откри, че Буут вече е излязъл. Той беше оставил една бележка за нея.
