Но Уолф беше свършил добра работа, изграждайки инстинктите за оцеляване на Анабет, Тя не само се събуди, когато метлата се удари в пода, но и излетя от ваната и застана в поза на самоотбрана.
За секунди стана ясно, че тя нито имаше оръжие да се защити, нито пък враг, срещу който да се защитава. Ако не се смяташе Джейк, който, като се имаше предвид жадния поглед върху лицето му, не можеше съвсем да се изключи като такъв.
— О, това си ти — каза тя.
— За Бога, покрий се с нещо.
Тъй като мислеше единствено за самоотбрана, Анабет изобщо не съзнаваше голотата си. Щом Джейк заговори, тя почувства едно горещо ужилване в гърдите, което бързо се превърна в червени петна по бузите й. Пресегна се за пешкира, върху който почиваше главата й и бързо го уви около себе си.
— Какво правиш тук? — поиска да знае тя, здраво стискайки с две ръце хавлиената кърпа.
Глупаво изглеждаше да признае, че се тревожеше за евентуалното й бягство. Защо да й подхвърля такива идеи?
— Аз… — Той не можа да измисли разумно обяснение за нахлуването си в кухнята, знаейки, че тя се къпе там. Така че каза: — Помислих, че си свършила досега.
Анабет пусна кърпата с едната ръка и разтри шията си отзад, където бе лежала върху ръба на ваната.
— Предполагам, че съм заспала.
Джейк наблюдаваше как хавлията се смъква надолу и се въздържа да не я увие отново около нея. Той сега добре виждаше не само подутините на бюста й, но и един мъчителен намек за две прекрасни розови зърна. Изуми се колко бързо тялото му реагираше на нейното. Кид не беше този тип жена, който той обикновено търсеше, когато изпитваше нужда.
Джейк имаше твърдото правило да не се занимава с девственици. Остави един мъж да се увлече по една добра жена и тя скоро ще му стегне колана до последната дупка. Така че той винаги внимаваше да не заплита шпорите си в девствени комбинезони. Не че Анабет носеше комбинезон. Макар че това правеше цялата работа още по-коварна. Защото невинна или не, облечена в комбинезон или не, той я желаеше.
— Не мислиш ли, че е по-добре да се облечеш — каза той с дрезгав глас.
Анабет огледа стаята за дрехите си. И повдигна вежди.
— Щях, ако имах какво да сложа. Мисля, че Клер е решила да изпере нещата ми.
— Клер!
Клер дотича при вика на Джейк.
— Какво има? Какво става? — Тя спря на прага, когато видя, че Анабет стои там, облечена в нищо, освен висящата кърпа.
— Джейк! Какво правиш ти тук? Изчезвай! Бързо!
Тя тръгна напред и щеше да го изхвърли през кухненската врата като краставо коте, ако Джейк не стоеше здраво на краката си.
— Страхувам се, че това прилича на случай, когато вратата на конюшнята се затваря, след като конят е избягал — изръмжа той.
Клер погледна от Джейк към розовите бузи на Анабет и обратно.
— О!
— Между другото, аз не се интересувам.
Той видя, че Клер не му повярва. Но Анабет го направи и облекчението й беше осезаемо. Което го раздразни.
— Къде си ми сложила торбите от седлото?
— В стаята на Джеф.
— Има един пакет, увит в кафява хартия в една от торбите ми. Би ли ми го донесла, моля?
Една напрегната тишина се настани между Джейк и Анабет за краткото време на отсъствието на Клер. Тя връчи пакета на Джейк.
— Ето го.
— Това е за теб — каза Джейк. Той го подаде на Анабет, но двете й ръце бяха заети да държат кърпата.
— Би ли го отворил вместо мен, моля?
Джейк отвърза кафявия канап и синята рокля Уеджууд от копринена тафта се изсипа навън заедно с дантелен комбинезон, корсет и поръбени е розово гащи.
— О, Джейк! — Анабет пусна кърпата с едната ръка и се пресегна, за да погали копринената материя. Очите й блестяха, когато ги откъсна от рок лята, за да погледне Джейк. — Ти си купил роклята за мен. Благодаря ти.
Бузите на Джейк изгаряха от топлина.
— Помислих си, че щом ще има гости тази вечер, ти можеш да облечеш нещо по-специално за вечеря.
— Благодаря ти — каза тя. — Аз винаги ще я пазя.
— Върни се след малко — каза Клер, като избута Джейк от кухнята. Вечерята скоро ще бъде готова.
Джейк не си губи времето да спори. Когато напусна кухнята, той се запъти към хамбара, където оседла коня си и препусна към малкото гробище, където беше погребан Сам. Седна на тревата до гроба му и се замисли над ситуацията.
Трябваше скоро да уреди нещата, за да не се налага да прекарва повече време в компанията на Анабет Калуун. Защото колкото повече я опознаваше, толкова по-раним изглежда ставаше. Всичко, което направи, бе да купи на проклетата жена една рокля и можеше да помислиш, че й е дал гърнето със злато в края на небесната дъга.
Като ставаше дума за злато, въпреки че той не искаше да го мисли, трябваше да има предвид възможността Анабет да знае — и че е знаела през цялото време — къде е скрито златото на Сам. Някак си той трябваше да я убеди, че трябва да го даде. Може би можеше да сключи сделка с нея. Златото в замяна на свободата й.
Джейк се вцепени. Той щеше да получи златото и да изпрати Кид в затвора. Така постъпваше той. Без компромиси. Никога. Без сделки. Никога. Даже не и заради Анабет Калуун. Особено не заради Анабет Калуун.
Защото я намираше твърде привлекателна. За спокойствието на съзнанието си, Джейк трябваше да е твърд. Трябваше да се държи за пистолетите си. Имаше си примери в миналото, които да му покажат, че предизвиква нещастието, ако пуснеше един бандит да избяга.
Съзнанието на Джейк все още кипеше, когато тръгна обратно за ранчото. Той видя един мъж, облечен в градски костюм, да язди към него от далечината и предположи, че това вероятно е гостът на Клер. Джейк препусна към Уил Риърдън. Можеше и да не е лоша идея да поговори насаме с човека преди вечеря.
— Здравейте — извика Джейк, като наближи другия конник. Риърдън изглеждаше почти като денди в черния си костюм с вратовръзка. Съвсем различен от Сам Чандлър.
— Аз съм Джейк Кърни, братът на Клер. Прав ли съм, като предположих, че вие сте Уил Риърдън?
— Прав сте. Аз съм.
Лицето на Риърдън стана тебеширено бяло. Джейк се почуди, дали Клер не го е заплашвала с насилие от негова страна, без той да знае. Сестра му беше много изобретателна.
— Аз не знаех, че ще бъдете тук — каза Риърдън. Това прозвуча почти като обвинение.
— Аз току-що пристигнах тази сутрин. Като ви видях да яздите нагоре, помислих да използвам възможността да си поговорим малко насаме.
Риърдън си свали шапката, прекара ръка през копринено — русата си коса и отново я постави върху главата си.
— Бих желал да можех да дам повече време на госпожа Чандлър за плащането — каза Риърдън, пристъпвайки направо към въпроса. — Но трябва да се погрижа за собствените си дългове.
— Ще бъде ли различно, ако аз ви кажа, че имам следа, водеща до златото на Сам?
Странно жълтите очи на Риърдън се разшириха.
— Наистина ли? Къде е то? Искам да кажа, как знаете къде да го намерите?
— Срещнах се с племенницата на един от членовете на бандата, Анабет Калуун. Тя изглежда мисли, че
