— Защо да не ме пуснеш? — попита тя с изненада.
— Заради страстните ми желания към теб, разбира се.
В ъгълчетата на фино изваяните му устни затрептя едва доловима насмешка.
— О! — За миг лицето й светна от радост, която бързо се скри зад любезна усмивка. — Поласкана съм от поканата ви, Ваша Светлост — подразни го Челси. — Ако живеехме сами на необитаем остров, щях с радост да остана с вас. Но не мога, а ти не можеш да ме задържиш.
— Мога. — Очите му внезапно се присвиха, а в гласа му звънна стоманен тон.
— Не за дълго… — Тя също говореше тихо, но твърдо и той си спомни за първата им среша и за дръзкото й предложение. Мис Фергюсън беше изключително своенравна млада дама.
Въпреки целия й стремеж към независимост, тя бе жена. Той можеше да я задържи при себе си, въпреки всякакви нравствени и морални прегради… но не тук, при тази опасна близост до семейството й, до избухливите мъже от клана Фергюсън. Трябваше да я отведе далеч. Тя бе разпалила страстите и въображението му, бе разбудила отдавна заспалото необяснимо желание да притежава някоя жена. Синджън се замисли върху възможните изходи от необичайната ситуация и в стаята надвисна неловка тишина.
— Ако изпищя, Дънкан веднага ще връхлети тук и ще те убие.
— При условие, че успее да изкърти гази масивна дъбова врата.
— Може и да успее…
Синджън снизходително се усмихна.
— Може и да се справи с вратата, но ще бъде твърде късно, скъпа. През това време ние ще сме изчезнали през тайното стълбище, построено от дядо ми.
— Не мисля, че наистина възнамеряваш да направиш това, което каза — спокойно отвърна Челси. — По-добре ме остави да си отида.
— Откъде си сигурна, че няма да го направя?
— Защото, милорд, само след няколко дни ще се отегчиш от мен. А какъв смисъл има да си създаваш допълнителни главоболия?
По дяволите тази малка палавница е права, със съжаление си помисли Синджън. Тя бе разбрала, че жените много бързо му омръзваха.
— Може би ще мога да те убедя да останеш и да ми помогнеш да преодолея досадата и отегчението? — попита той и съблазнително се усмихна.
— Не е нужно да ме убеждаваш след удоволствието, което изпитах през изтеклите часове… ако не беше семейството ми, бих се радвала да остана, Ваше Благородие.
Във великолепните й очи проблеснаха весели искрици.
Откровеността й го порази.
— Тогава ела да ме посетиш отново. Обещавам ти, че ще бъда много дискретен. Досега не съм отправял подобна покана. Можеш да дойдеш по всяко време, когато ти е удобно. Ако останеш няколко дни ще ти покажа конете си. Те са най-бързите в Англия.
— Моите коне са най-бързите. Ако имах възможност лично аз да ги яздя по време на състезанията, винаги щяхме да печелим!
— Ти яздиш? В надбягванията? Ако е така, щях да съм чул за теб.
— Аз винаги яздя инкогнито и никога не участвам в надбягванията в Нюмаркет.
— Ти наистина си изключително създание.
Усмивката й бе неосъзнато женствена и самоуверена.
— Знам.
— Как мога да те оставя просто така да си отидеш.
Ленивият му говор я привличаше също толкова силно колкото и красотата и усмивката му.
— Ако го направиш ще имаш удоволствието да наблюдаваш как ще яздя Тън срещу твоя Мамелюк в утрешните надбягвания.
Синджън се претърколи през нея. Докосването до тялото й го възбуди, но той се подпря на лакът и лукаво се усмихна.
— Може би ще пожелаеш да се обзаложим?
— Нямам пари за облози.
— Този залог можеш да си позволиш — промърмори той.
— Очаквах подобно предложение, милорд, но отговорът ми е не.
— Знаеш, че твоят кон няма да спечели.
Челси разбираше, че той я предизвиква. Освен това явно не вярваше, че техните коне могат да спечелят. Надбягванията и конете бяха целият й живот. Тя рязко се изправи и измери с поглед младия херцог, разглезен от жените, уверен в красотата и конете си. Гледаше изваяните черти на лицето му, великолепното му тяло, мързеливо отпуснало се на леглото. Цялото му същество излъчваше самоувереност, която я дразнеше и предизвикваше.
— Какъв ще бъде залогът? — попита Челси.
— Ти, естествено — лениво отвърна той.
— Бъди по-точен.
— Бих искал да кажа завинаги, но ти ми напомни, че трябва да бъда по-практичен. А и това е само едно надбягване, така че… — Меката му усмивка изчезна и гласът му прозвуча твърдо, както обикновено, когато обявяват залозите. — Искам да бъда с теб една седмица през този месец. Ти кажи къде, а аз ще се погрижа за останалото.
— А ако ти загубиш?
— Ти ще решиш какво да поискаш — студено отвърна Синджън.
— Предпочитам, да получа пари.
— Както искаш. — Младият мъж наведе леко глава и един черен кичур падна върху челото му. — Колко искаш?
— Петдесет хиляди гвинеи. — Това беше огромна сума. Той можеше да откаже и честта й щеше да бъде спасена. Ако приемеше и спечелеше, с тези пари щеше да плати дълговете на баща си.
— Съгласен съм — тихо рече той и се усмихна.
— Сега мога ли да си тръгна?
— До утре. С нетърпение ще очаквам надбягванията.
— Не бих искала да се разбере, че аз ще бъда жокей…
— Можеш да бъдеш спокойна. Никой няма да узнае. Имаш думата ми.
Синджън я наблюдаваше докато се обличаше и предвкусваше удоволствието, когато отново ще я има. Помогна й да завърже панделките на роклята си и закопча копчетата отзад на гърба й. Помисли си колко различна изглежда тя в бялата си рокля от всички жени, които бяха посещавали спалнята му. Контрастът беше поразителен, както и чувствата, които изпитваше в този миг. Още по-изумителен бе фактът, че въобще изпитваше някакви чувства. Тръсна глава, за да прогони смущаващите мисли и нежно я целуна.
— Ще се срещнем на надбягванията.
— Смятам да спечеля — закачливо отвърна Челси.
— Ще видим — тихо отвърна Синджън.
Тя нямаше шанс срещу Мамелюк и Фордхем. Никой през този сезон не бе побеждавал огромния червеникавокафяв кон.
— Приготви парите — усмихна се Челси и му изпрати въздушна целувка. Завъртя ключа и отвори вратата.
Глава осма
— Защо, по дяволите, се бави толкова дълго? — избухна Дънкан в мига, когато сестра му излезе от спалнята на херцога.
— Няма да се омъжа за Джордж Прайн — отсече Челси. — А сега ще се прибера у дома. Ако искаш, можеш да ме придружиш.
