Глава тридесета
Синджън влезе в спалнята на съпругата си. Застана до вратата, приковал гневен поглед в Челси, като че ли само присъствието му би било достатъчно, за да я укроти. На светлината на свещите проблясваха перлените копчета на жилетката му. В полумрака панталоните му от мека еленова кожа изглеждаха като велурени, а снежнобялата му риза великолепно контрастираше със смолисточерната му коса. Краката му, обути в ботуши за езда, здраво бяха стъпили върху дебелия килим, подарявайки правото му да стои там и мълчаливо да я наблюдава.
За да си отмъсти за обидното му безразличие, тя захвърли към него последната вещ, която бе останала здрава в опустошената спалня.
Малката порцеланова статуетка се разби във вратата само на сантиметри от целта и се разлетя на късчета, посипвайки килима със стъклени отломки.
Херцогът дори не трепна, макар че едно парче се бе забило в бузата му, откъдето потече тънка струя кръв. Без да отделя очи от нея извади парченцето китайски порцелан и го захвърли на пода.
— О, по дяволите, извинявай — промълви Челси. Тя всъщност не бе избухлива по природа, но сега имаше сериозни причини да се държи тъй необуздано.
— Да, най-добре ще бъде да се извиниш за всичко — тихо отвърна Синджън и огледа пораженията. В спалнята, не бе останала нито една здрава вещ. Нищо не бе избягнало от погледа й. Беше се опитала да изкърти дори металните пръчки от таблата на леглото.
— Не знаех как иначе да привлека вниманието ти — простодушно си призна Челси, макар че й бяха хрумнали няколко по-малко опустошителни варианта за тази цел. Включително и да му напише бележка или да я изпрати по някой от слугите. — Но дори и така ти се забави доста, преди да ме удостоиш с посещението си. Вероятно вече си доста обръгнал от опитите на разни жени да ти се натрапят.
Наистина това бе вярно, обаче херцогът не бе толкова глупав, за да го признае. Честно казано една нейна бележка не би го принудила да наруши спокойствието си. Не искаше да говори с нея при никакви обстоятелства, защото не бе сигурен дали в нейно присъствие ще сдържи гнева си. Освен това Синджън не бе уверен дали трябва сурово да я накаже за неочакваните промени, които внесе в живота му. По-сигурен се чувстваше, когато я избягваше. Дори и сега трябваше да събере цялата си воля, за да се сдържи и не я удари.
— Е, сега поне се увери, че успя да привлечеш вниманието ми. — Още веднъж огледа разхвърлената стая и тъжно се усмихна. — Ще трябва да ти удържа сумата за възстановяване на щетите от парите за личните разходи.
— Та нима аз разполагам с пари за лични разходи? — попита деликатно Челси.
Синджън внезапно осъзна, че те двамата са вече едно семейство. Дори само намеците за насилствената им сватба дразнеха самочувствието му.
— Говориш като баща си — рязко отвърна херцогът. Споменът за брачната им церемония в шотландския замък импулсивно се свързваше с мъчителните затворнически дни и нощи в Ретрей Хед.
— Може ли поне веднъж да поговорим като зрели и разумни хора за тази… ситуация?
— Исках да кажеш, за нашето семейство, така ли? — Думата
— Да. — Челси също говореше с леден тон.
Той прецени разстоянието, което го делеше от тази жена с нежно и крехко тяло, облечена обаче в мъжки костюм за езда. Никога не бе вдигал ръка срещу жена, колкото и да е разгневен. Въздъхна тежко. Много по-лесно би било да се нахвърли срещу баща й, за да отмъсти за униженията и страданията си, отколкото срещу нея.
— За какво би желала да си говорим? — тихо запита Синджън и се огледа за стол. За съжаление в спалнята не бяха останали непотрошени мебели, затова остана изправен до вратата.
— Най-много ме вълнува това колко време възнамеряваш да ме държиш под ключ, като че ли съм извършила някакво престъпление!
— Не съм решил още… но вероятно докато не възстановя силите си и повикам на дуел баща ти и братята ти.
— Всичките ли?
— Това ще зависи от изхода на дуела с баща ти.
— Какво искаш от него? Мога ли да помогна с нещо за изясняване на претенциите ти?
— Искам да живея свободно, без да съм обвързан с теб. Струва ми се, че и ти искаш да се отървеш от мен.
Тя си каза, че и този път херцогът отгатна мислите й.
— Значи дотогава ще трябва да остана в замъка ти в ролята на заложник.
— Нещо подобно.
Не пожела да й напомни, че ако бъдещото й дете не прилича на него, може да използва този факт, за да анулира брака ми. Беше толкова богат, че можеше да подкупи дори и секретарите на папата във Ватикана; за да си издейства развод.
Челси внезапно се почувства уморена, защото бременността й бе изострила сетивата й и вече се изтощаваше от всяко по-силно преживяване. Освен това мисълта за неопределено дългия престой в замъка на херцог Сет, заключена и зорко охранявана, я изпълни с отчаяние.
— Да не би да ти прилоша? — Синджън не бе забравил страхотно бледото й лице, когато я видя след отвличането му от дома на Касандра.
— Само ми се зави свят — прошепна Челси и се отпусна на перваза на прозореца. Краката й се подкосиха. Хладният нощен въздух й помогна да се съвземе от шока. Усмихна се пресилено. — Не ми се искаше да опустошавам тази стая, но си въобразявах, че само така мога ти докажа колко ми е противно да ме държат под ключ, като някоя крадла или убийца — продължи тя, след като й премина.
— Съжалявам, но не мога да те пусна. Ти си единствената ми гаранция, че баща ти няма да се опита да ми отмъсти, като прати убийци да приключат с мен от засада. Може би няма да се наложи да чакаш дълго деня, когато отново ще бъдеш свободна.
— Няма да издържа цели шест месеца в тази стая, превърната в затворническа килия! — промълви тя и го погледна смутено. Синджън стоеше невъзмутим, облегнат на рамката на вратата. — Нима нито за миг не допускаш, че това дете може да е и твое?
За секунда херцогът се замисли, за да прецени как да изрази мнението си, без отново да накърни достойнството и честта й.
— Положението ми налага да изисквам пълна гаранция, че не съм жертва на хитро скроена измама. Това дете може да се окаже един ден наследник на титлата и богатството ми.
— Нима? — Челси познаваше законите не по-зле от него.
— Ако е мое дете.
— А в противен случай?
Трябва да бъде честен с нея, каза си той.
— В такъв случай ще се разведа с теб.
Тя също бе мислила за развод, но безразличният начин, по който го каза, я нарани. В края на краищата детето бе и негово.
Обикновено мъжете не се интересуваха от последиците на любовните им приключения. Някои го правеха, ако бяха влюбени в любовниците си, ала дори и тогава рядко се стигаше до предложение за женитба.
Много малко жени се осмеляваха да поискат сметка от любовниците си и то само в случай, че жената може да предложи нещо в замяна — богата зестра или красота.
В тези случаи мъжът или се нуждаеше отчаяно от пари или бе запленен от красотата на партньорката си.
Нито едно от тези изисквания не се отнасяше до Синджън.
Ако не беше грубата намеса на граф Дъмфрийс, той никога нямаше да се ожени за дъщеря му. Богатството и положението му в обществото го правеха недосегаем.
— Няма да можеш да се разведеш с мен — рече Челси, само за да му се противопостави, уязвена от
