презрителните му думи.
Херцогът разбираше какво иска да каже. Независимо от това дали бе искрена или разиграваше някаква роля, Челси бе много убедителна.
— Ще видим.
— Това отново ни връща в началото. Ще бъда ли свободна след раждането на детето?
— Разбира се.
— Дори и ако то е наследник на титлата ти? — Синджън не беше споменал, че вече има син, помисли си тя. Вероятно предполагаше, че Челси знае, тъй като официално бе признал детето преди много години.
— Разбира се.
— А какво ще стане с детето?
Тя вече му бе задала този въпрос, но той не желаеше да мисли за отговора. В момента имаше много по-важни неща.
— Не знам — честно отвърна херцог Сет и за негова изненада Челси избухна в сълзи.
— Прости ми… — изхлипа тя. — Май много… лесно… плача.
Очакваше такъв отговор, но въпреки това думите му я разстроиха. Струваше й се, че напоследък нещастията я преследват едно след друго.
— Зле ли ти е? — внезапно гласът му прозвуча загрижено.
— Вече… ми… мина — преглътна Челси и се опита да потисне сълзите, напиращи в очите й.
В този миг изглеждаше трогателно безпомощна и уязвима, като наранено дете. Краката й висяха от перваза на прозореца, а нещастното й лице бе обляно в сълзи. Нейната невинност го трогна.
— Често ли плачеш?
— Страхувам се, че напоследък плача почти непрекъснато.
Синджън не можа да сдържи усмивката си.
— Не искам да плача толкова лесно, не търся съчувствие.
— Аз съм последният човек на този свят, който ще ти съчувства — отвърна херцогът, но студенината в очите му бе започнала да се топи. Заговори по-бързо, за да изпревари прилива от жалост, надигащ се в сърцето му. — Не можеш да спиш тук.
Думите изненадаха и самия него. Настъпи неловка пауза. Внезапно една мисъл осени съзнанието му.
Тя можеше да спи с него.
Защо не? Нали беше негова съпруга?
Защо не? Вече и без това беше бременна.
Защо не, наистина? Беше самотен и лишен от всякакви удоволствия.
Защо не, наистина?
— Трябва да ти намеря някоя чиста стая, където да прекараш нощта — промърмори той.
— Ще разчистя леглото. Мога да спя навсякъде, дори и на пода.
Синджън бе забравил колко искрена и непретенциозна бе Челси. Тръгна към нея, обзет от внезапно вълнение.
— Още ли ми се сърдиш? — Погледна го тя изплашено.
— За този хаос ли?
Челси кимна и гърлото й пресъхна от напрежение.
Той поклати глава и се усмихна.
— Твоят темперамент ще забавлява слугите няколко дни. Искаш ли да се погрижиш сама за възстановяването на стаята?
— Защо си толкова любезен с мен?
Синджън сви рамена, сам не можеше да обясни чувствата си. Вече бе пред нея. Тя бе вдигнала лице и го гледаше с огромните си, влажни от сълзи очи. Дали детето й ще има същите кадифени, тъмновиолетови очи, запита се той, сякаш за пръв път осъзнал, че в нея расте един нов живот.
— Как се чувстваш? — тихо попита младият мъж.
— Уморена съм — тъжно се усмихна тя. — Както обикновено… — Може би ако бе дошъл при нея, без да е принуждаван от буйната й покана, тя нямаше да се държи с него така рязко. Чувстваше се изтощена, не само физически, но и емоционално от събитията през последните седмици, от непрекъснатото напрежение и преследване. Щом сега й предлага примирие тя бе готова да го приеме.
— Ще ти намеря по-подходяща стая, където да прекараш нощта — рече той и предпазливо докосна рамото и, сякаш се боеше да не я изплаши. Пъхна ръка под коленете й и въпреки леката болка в рамото си я вдигна на ръце. Не посмя да я притисне до гърдите си. — Струва ми се, че не си напълняла.
Думите му й напомниха за онези безгрижни дни, когато бяха толкова щастливи заедно.
— Не съм наддала много. Само ми се спи през цялото време… съжалявам… за всичко това… — Челси посочи безпорядъка в стаята. — Ще ти платя за щетите.
Като негова съпруга, макар и само по име, тя би трябвало да притежава средства за лични разходи, помисли си Синджън. Не бе подписвал брачен договор и тя вероятно нямаше никакви пари.
— Няма за какво да се извиняваш. Аз не биваше да се държа така заповеднически. Имаш ли нужда от нещо?
— Само от четката си.
Херцогът я отнесе на ръце до скрина, на който се виждаха само четка за коса и огледало.
— Да не би да си суеверна?
Челси го погледна и унило се усмихна.
Той се огледа и забеляза, че нито едно огледало в стаята не бе счупено. Когато отново се обърна към нея, очите му бяха топли, както ги помнеше.
— Утре ще решим какво да правим — рече Синджън.
— Горските духове навярно са чули молбите ми — леко се усмихна тя. — Почти успях да избягам.
Не искаше да я разочарова и затова се съгласи с нея.
— Да, почти успя.
Докато я носеше на ръце по коридора към спалнята си, той изпита странно задоволство, че опитът й за бягство не бе успял.
Не знаеше какво ще прави с нея в спалнята си. Чувствата му бяха объркани. Занесе я до малкото канапе край камината и седна на него.
— Предполагам, че не ти тежа прекалено много — прошепна Челси.
Дали му тежи прекалено много. Искреното съжаление, изписано на лицето й го забавляваше, макар тя да бе преобърнала живота му.
— Все още не си много тежка — шеговито отвърна той и я залюля в скута си.
Двамата внезапно замлъкнаха. Имаше толкова много неща, които ги разделяха.
Помисли си, че е истински негодник, след като продължава да я желае, въпреки всичко, което се случи между тях.
А Челси си мислеше колко спокойна и защитена се чувства в скута му, обгърната от силните му ръце.
Те продължаваха да мълчат, сякаш всеки от тях се страхуваше да не разруши обаянието на този миг.
— Изморена съм.
— Наистина ли?
Заговориха като участници в пиеса. Млъкнаха, спогледаха се и се засмяха.
— А освен това съм гладна — добави Челси, — ако нямаш нищо против.
Той едва не попита
— Разбира се, че нямам нищо против. Сега ще позвъня на иконома.
Двамата се настаниха на леглото му и с апетит се заеха с вечерята. Този импровизиран пикник сякаш възвърна част от предишното им приятелство.
Челси с удоволствие хапна от фаршированите яйца, студения пудинг и топлите кифлички със стафиди. Изпи една чаша студена медовина. След това се справи с внушителна порция бифтек и накрая похвали
