главния готвач за пухкавия сладкиш с пълнеж от сметана и шоколад. Завърши с два пресни мандарина под смаяния поглед на Синджън.
— Това дете ще тежи цял тон, скъпа моя съпруго, ако продължаваш да се храниш с този апетит.
— Не е ли ужасно? — отвърна Челси, поласкана от обръщението му. — Не мога да се спра. Непрекъснато съм гладна. Но предполагам, че един мъж не може да го разбере.
— Може би би могъл — промълви той със странно притихнал глас и тя изненадано го погледна.
— Не ми ли се сърдиш вече? Не ме ли мразиш? — Докато го питаше, осъзна, че не биваше да му задава тези въпроси. От малка бе разбрала, че мъжете не обичат да ги разпитват за чувствата им. — Да махна ли подноса? — попита тя и с това побърза да смени темата като се усмихна колебливо.
— Чудесно.
Беше права. Той не искаше да отговори на въпросите й. Резкият му отговор бе достатъчно доказателство.
Синджън се облегна на таблата на леглото, почеса се по брадичката и въздъхна.
— Не знам какво чувствам към теб, но се радвам, че вече не плачеш, дори ми е приятно да съм с теб.
— Аз пък се радвам, че ръката ти оздравява. А сега, след като си разменихме съответните любезности, имаш ли нещо против, ако изтрия кръвта от брадичката ти? Разкървавил си порязаното от онзи порцелан.
— Нямам нищо против. Много си внимателна.
— Учудва ли те това?
— Много.
— Може би трябва да се постарая винаги да бъда по-внимателна.
— А ще можеш ли?
— Бих искала да го направя, но се страхувам, че няма да успея, след като толкова много години съм живяла само сред мъже и коне.
— Може би тъкмо това ме привлича в теб, не мислиш ли?
— Не знам. И ти не знаеш, милорд, ако ми позволиш да бъда откровена. Ти не знаеш какво харесваш у мен, защото цял живот си харесвал само едно нещо у жените.
Синджън се замисли за миг. Тя бе удивително умна за своите седемнадесет години и половина.
— В такова семейство съм израсла, Ваша Светлост… само мъже. Научих се да ги разбирам.
— Казвай ми Синджън.
— Не знам дали бих се осмелила.
— Осмели се.
Това беше последното нещо, което трябваше да каже на това младо момиче, което бе негова съпруга. А може би бе най-правилното, ако искаше да се подчини на обзелото го желание.
Челси откри най-съблазнителния начин да изтрие кръвта от брадичката му. Приближи се към него, наведе се над лицето му и с устни избърса кръвта.
Излишно е да се споменава, че никой от тях не спа през тази нощ и в Хетън настъпиха щастливи дни.
Глава тридесет и първа
Пролетните ветрове разнасяха уханието на свежи листа и ароматни цветя. Дремещи в омарата на знойните слънчеви лъчи хълмовете и долините се раззелениха в пълната си пищност. Изминаха две седмици, през които в Хетън царуваше мир и спокойствие. Синджън и Челси, запленени един от друг, се помиряваха, забравили за света извън прага на спалнята си. Смееха се, любеха се и бъбреха с часове, зажаднели за ласки, четяха любимите си книги и отново телата им се сливаха, скитаха и яздеха сред красивите околности на замъка и се прегръщаха под сянката на дъбовете, потъваха в рая и пак се любеха.
Макар Сенека да бе заминал за Лондон, в имението разполагаха с достатъчно телохранители, които осигуряваха надеждна сигурност срещу евентуалните опити на някой боец от клана Фергюсън. Рамото на херцога оздравя напълно. Отокът на лявата му ръка изчезна и вече можеше да си служи с нея, както преди шотландската авантюра — повод за безброй шеги между лорд и лейди Сейнт Джон. Единственото им притеснение бе непрестанното наедряване на Челси. От бременността тя се разхубавяваше неусетно с всеки изминат ден и Синджън с любопитство следеше промените по лицето и фигурата й.
— Измисли ли как ще го кръстиш? — попита той през един от топлите майски следобеди, изпълнени с блажена дрямка. Бяха се излегнали на широкото одеяло, застлано върху тревата под едно от ябълковите дървета в овощната градина. Главата му лежеше отпусната в скута й. Над очите му се сплитаха ябълковите клони, отрупани с цветя, а край тях се носеше напевното жужене на пчелите.
Челси леко отметна глава и звънко се разсмя. Пръстите й продължиха да ровят в косите му. Поклати глава в знак на отрицание. Беше й тъй хубаво, че дори не й се искаше да говори. Загрята от ласкавото майско слънце, тя усети как за пореден път се унася в сън.
— Да не би това да означава, че предоставяш на мен избора на името? — прошепна той и в небесносините му очи припламна познатата дяволита искра.
— Откъде черпиш толкова енергия? Аз не мога да помръдна оттук за нищо на света и едва се сдържам да не легна и да поспя още малко на сянка под дървото. Ох, не, недей, не ме закачай сега!
— Няма да сторя нищо на бебето, скъпа… знаеш колко го обичам… пък и ти нищо няма да ми позволиш да му направя — той се ухили подканващо — е, почти нищо. Знаеш ли, винаги съм харесвал името Алфред.
Той се претърколи към нея преди тя да успее да го отблъсне от себе си и двамата отново се излегнаха сред свежата пролетна трева.
— Не ми отговори харесва ли ти името Алфред?
— Нашето бебе ще бъде момиче.
— Прекрасно! — Надигна се от тревата, подпря брадичка върху дланта си и се замисли какво прелестно семейство биха били те двамата, заедно с Бо и малката им дъщеря. — Но сигурна ли си, че ще бъде момиче? — продължи той, като я галеше, без да престава да се любува на красивото й лице. Бе започнал да очаква с радост детето и враждебността между тях напълно бе изчезнала.
— Сигурна съм. — Внезапно си припомни разказа на старата бавачка в дома на баща й относно признаците по време на бременността на майка й. Отпусна главата си на стъблото на ябълковото дърво и прошепна: — Ще я наречем Флора, в памет на мама.
— Флора бе псевдонима, с който се представи през онази нощ в Сикс Майл Ботъм. — Припомни си първата им страстна среща и замълча, защото си помисли, че повече можеха и да не се срещнат.
— Флора? Това име ли съм казала?
Вълненията от онази нощ бяха заличили подробностите в паметта й. Помнеше само целувките, изгарящото желание и раздялата на сутринта.
— Много ясно си спомням — тихо отвърна Синджън, протегна се и я погали по нежната извивка на глезена й. Нямаше да забрави нежното й ухание на девственица, задъханото от страст и покрито с капчици пот извиващо се тяло… Не беше суеверен мъж. Дори и на игралната маса, вярваше повече в умението си, отколкото в късмета. Ала сега бе благодарен на съдбата, която го бе срещнала с Челси Фергюсън.
Той е толкова близо до мен, толкова очарователен и красив, този мъж, завладял сърцето ми, помисли си Челси, докато погледът й се рееше над зелената поляна. Синджън бе неуловим като слънчев лъч, загадъчно пленителен, капризен като вятъра, който рошеше черната му коса. Но тя го обичаше с цялото си сърце и душа, обичаше го до безумие. Целият свят изчезваше, когато очите му се взираха в нейните, както в този миг, изпълнени с възбуждаща покана. Ала Синджън никога не говореше за любов, макар да бе нежен и чувствен любовник. Младата жена знаеше, че не бива да показва чувствата си и затова сега закачливо се усмихна и повдигна вежди.
— Ако си много, много добър, ще ти позволя да избереш едно от другите имена на дъщеря ни.
За опитен мъж като него не бе трудно да отгатне по интонацията на гласа й какво има предвид тя под добрина.
— Ако е момиче, да го наречем Алфреда — усмихна се той. — И тъй като знам по какъв начин да бъда
