— Пред нашия кон беше само ирландският жребец на Сейнт Джон — обади се Дънкан. Шотландският му акцент издаваше неговия произход. Това бе останка от миналото, когато имението на баща им се простираше край толкова оспорваната граница между Англия и Шотландия покрай река Туийд. Земя, която двата народа наричаха просто Границата.
— Този мошеник напоследък печели всички конни надбягвания — сърдито изръмжа баща им и тежко се отпусна в най-близкото кресло. В ръката си държеше бутилка уиски от предпочитаната марка в рода Фергюсън. Взе водна чаша, измъкна тапата със зъби и си наля щедра доза. — Проклет да съм, ако греша, но според мен той отглежда расови коне само за надбягванията — добави графът, като остави бутилката на пода до креслото и отново натика тапата в гърлото й. — Утре отново сме на хиподрума. Има доста шансове да спечелим още петстотин гвинеи. — Вдигна чашата си и гаврътна съдържанието й на един дъх.
Дънкан и Нейл седнаха в креслата от двете страни на Челси. За разлика от Колин, двамата по-големи братя на Челси бяха едри, набити и яки, с кестеняви коси. Такава коса бе имал баща им на младини. Единствено Колин и сестра му имаха руси коси, с лек червеникав оттенък. Те двамата приличаха на майка си, починала при раждането на Колин.
— Трябваше да дойдеш с нас, Челси — обади се Дънкан. — Нали знаеш, че на Глен Уейл му харесва да го галиш по гривата. Жокеят едва го удържа преди старта.
Като всеки великолепен дорест жребец, Глен Уейл беше много чувствителен. Никой не умееше да го успокоява по-добре от Челси. Конят се плашеше от тълпата на хиподрума, но въпреки това пробягваше разстоянието много по-бързо от всички двугодишни жребци, отглеждани в конюшните на семейство Фергюсън.
— На утрешните конни надбягвания непременно ще дойда — обеща Челси. — Днес трябваше да помогна на мисис Маклей за сметките.
— Ако ти позволят да яздиш Глен, може би ще успееш да изпревариш черния ирландски жребец на Сейнт Джон, Челси — кисело промърмори Нейл.
— О, това ще бъде чудесно!
— Не! Само това не! — кресна баща й. Той винаги повишаваше тон, когато темата на разговора засягаше разклатените финанси на семейството.
Челси умееше да язди по-добре от мнозина мъже. Като че ли се сливаше с коня, щом се озовеше на гърба му. Винаги държеше поводите отпуснати, но умело ги придърпваше, когато бе необходимо. Конят под нея бягаше с невиждана лекота и устрем, сякаш се радваше да спечели победата, за да достави удоволствие на прелестната си ездачка. Нямаше жребец в конюшнята на семейство Фергюсън, чиито ездитни качества да не са били проверени от Челси. За съжаление строгите правила да провеждане на конните състезания в онази епоха не и разрешаваха на жените да се състезават по хиподрумите наравно с мъжете.
Това се оказа решително препятствие по пътя към възстановяването на благосъстоянието на семейство Фергюсън, принадлежащо към шотландското графство Дъмфрийс. Те подкрепили бунта на Бони Прайс Чарли срещу англичаните през 1745 г. и оттогава загубили всичките си владения и наследствени титли, въпреки че били графове от ХIII-и век. След потушаването на бунта бащата на Челси заедно с целия си род се беше преселил в единственото семейно имение в Еършир, което англичаните не успели да им отнемат. Именно там се роди и отрасна Челси. Но след трагичната за шотландците 1745 г. семейство Фергюсън бе принудено да живее доста по-оскъдно от преди.
— Може би тези дни ще успеем да продадем няколко коня — намеси се Колин. — Той винаги се опитваше да успокоява обстановката след поредното спречкване между останалите.
— Ще ги купи епископът — поясни Нейл. — Той няколко пъти пита за теб — добави брат й с многозначителна усмивка.
Нейл отлично знаеше, че сестра му не може да понася лицемерния епископ.
— Надявам се да не си забравил да му напомниш, че още не съм се излекувала от сифилиса — сърдито отвърна Челси и сбърчи нос.
— Мери си приказките, дъще! Говориш като коняр! — изръмжа баща й. — Епископ Хетфийлд е изгодна партия за теб.
— Искаш да кажеш, папа, че ако не друго, поне е червив с пари — гневно изсъска дъщеря му.
— Щом си лишена от зестра, нямаш право да си вириш носа — назидателно рече баща й. Въпреки укорителния тон сивите му очи я гледаха с нежност. Челси напомняше за майка си от годините на тяхната младост. Графът я обичаше така горещо, както някога бе обичал съпругата си.
— Благодаря, но предпочитам да си остана стара мома! — отсече Челси и сърдито тръсна глава.
Дънкан и Нейл се усмихнаха. Отново започваше традиционният спор в тяхното шумно семейство. Честно казано те двамата, предпочитаха сестра им да не напуска семейното огнище. Въпреки оскъдицата и ежедневните препирни семейството им беше сплотено и петимата живееха задружно, като споделяха както трудностите, така и радостите.
Нейл и Дънкан — единият на двадесет и две, а другият на двадесет и пет, бяха още млади, за да мислят за женитба. Затова и не проявяваха интерес към темата.
— По дяволите, Челси, колко пъти трябва да ти напомням, че виконт Рътлидж е много по-богат от нас! — изкрещя баща й. — Същевременно е съгласен да струпа значителна част от богатствата си в краката ти!
— За да може ти да се разплатиш с проклетите си кредитори. Не, папа, само това не! Предпочитам да изляза на хиподрума като прост жокей, дори и това да струва репутацията ми. За никого не искам да се омъжвам.
Всъщност Челси бе доволна от досегашния си начин на живот. Не само че се разбираше много добре с братята си, но и доста им помагаше в грижите около конете. Понякога работеше наравно с мъжете. Можеше да изкара цяла седмица в конюшнята без почивка. Освен това дресирането на расовите жребци и кобили й доставяше радост. Не познала досега приятните страни от общуването с други представителки на своя пол, своенравната девойка не страдаше от липсата на приятелки.
— Поканих го на вечеря.
— По дяволите, папа! Не понасям този мъж!
— Скъпа — нежно рече баща й. Погледът му бе изпълнен със загриженост за бъдещето на любимата му дъщеря. Без зестра за Челси имаше само един изход — да се омъжи за някой дребен земевладелец от глухата провинция, а тя бе дъщеря на граф, макар и обеднял, заслужаваше по-знатен жених. — Само, моля те… бъди малко по-учтива. Той с нетърпение очаква срещата с теб.
— Не е ли по-добре, папа, да намерите две дъщери на богати търговци за Дънкан и Нейл, а мен да оставите най-после на спокойствие?
— Е и това ще опитаме, Челси, но когато му дойде времето — напомни й Дънкан. — Обаче Рътлидж не е за изпускане.
— Това е цяло нещастие за мен! Не мога да бъда мила с него, папа, не мога! Не искам да се омъжа за него. Той е блед като жена. Нека Дънкан и Нейл се опитат да очароват някоя от богатите наследнички. Пълно е с бледи щерки на заможни пивовари. А когато се появи първата снаха, обещавам да я посрещна като кралица. Няма да се усмихвам презрително, дори ако богатият и баща се появи в салона с пурпурна жилетка и с еднометров златен ланец за джобния си часовник.
Очевидно баща й не оцени иронията в думите й, защото погледът му стана строг и неотстъпчив.
— Младият виконт ще дойде на вечеря, а ти, като моя дъщеря, ще бъдеш любезна с него и толкова! — В гласа на граф Фергюсън звучеше властна нотка, наследена от петнадесет поколения лордове преди него.
— Да, папа — тихо промълви Челси, безпогрешно отгатнала с женския си усет, че търпението на баща й е на изчерпване.
Оставаха й само двадесет и четири часа, за да изгуби девствеността си.
Надяваше се, че тази вечер херцог Сет ще спи в леглото си.
Глава пета
Блестящата пролетна луна бе окъпала спалнята й в сребърна светлина. Челси лежеше напълно
