подбраните думи и контролирания глас безпогрешно се долавяха остър гняв и желание да унищожи и двамата. За миг двамата мъже останаха втренчени един в друг, после Трей се усмихна и подигравателно се поклони. В този миг Емпрес си мислеше само едно: „Как е възможно винаги да изглежда толкова красив?“
Дукът погледна лицата им, застинали в мълчаливо очакване. Думите на Трей, дръзкото му, нежелано присъствие и цялата му фигура издаваха едва сдържаното нетърпение на младия човек. Ухажорът беше станал решителен, лицето му се бе променило и безгрижието му бе изчезнало. Сражение за жена. Напомни му за неща, които не бе преживявал от години и които бе забравил напълно, сякаш никога не са му се случвали. С непривична за него загриженост и вродена самоувереност, която поколения дьо Век бяха довели почти до съвършенство, дукът се справи с положението със завидна лекота:
— Разбира се, господин Брадок-Блек — учтиво отвърна той. — Къде бихте предпочели — в библиотеката или в каретата ми?
— Библиотеката — рязко отговори Трей, без да откъсва очи от Емпрес.
Етиен се обърна към нея и каза:
— Извини ме за малко, скъпа.
— Трей! — остро извика Емпрес. Думите на Етиен я отрезвиха и й помогнаха да дойде на себе си. — Кой, за Бога, смяташ, че си, та нахълтваш така в будоара ми?
— Приятел — иронично отвърна Трей и натъртено додаде: — много близък приятел.
— Етиен! — призова го Емпрес. Не, това не можеше да се случва с нея. Нима Трей се мислеше за закрилник на нейната добродетел, нима смяташе да изгони Етиен и да се меси в живота й!
— Бъди проклет, безсрамник такъв — изсъска тя към Трей, а в очите й проблясваха мълнии.
— Успокой се, скъпа — сухо каза Трей. — Етиен ще се изплаши до смърт от невъздържания ти гняв.
— Или от проклетото ти присъствие — избухна тя.
— Ще видим, ще видим — провлечено добави той. — А сега, ако нямаш нищо против…
— Ще се върна веднага след като уредим нещата с господин Брадок-Блек, скъпа — успокои я Етиен. Той беше невъзмутимо спокоен, сякаш сцените в спалнята за него бяха нещо съвсем обикновено.
Застанаха лице срещу лице в библиотеката. И двамата изглеждаха великолепно във вечерно облекло, а дукът дори не беше свалил късата си наметка. Очите му гледаха студено и високомерно.
— Бих могъл да ви убия — тихо продума Трей.
— Бихте могли да опитате — отговори дукът, развърза копринената връв под шията си и хвърли пелерината върху един стол.
Трей внимателно прецени човека, който му отговори със спокоен и безизразен тон и разбра, че пред него стои представител на стар и могъщ род, петнадесетина години по-възрастен от него, но суров и безукорен, който не си хвърляше думите на вятъра.
— Аз съм бащата на детето й — раздразнено заяви Трей.
— Знам това още от мига, когато се появихте в дневната на Емпрес през първия си ден в Париж. Приликата между вас и сина ви — тук последва лека пауза — е екзотично очевидна.
Дукът знаеше за женските истории на Трей. По време на предишното си посещение бе спал с почти всички по-известни жени в града. Твърдостта в гласа му, когато говореше за сина на Емпрес, го учуди. Предполагаше, че човек, който е бил с толкова много жени, едва ли се интересува от деца.
— Не е достатъчно просто да бъдеш баща — спокойно продължи дукът, видимо несъгласен. — Всяко дете има баща. Това, което ме интересува, е дали Емпрес иска да бъде с вас и, честно казано, от това, което видях през последните две седмици, мисля, че не иска. Може би — продължи усмихнат той — не сте намерили правилния начин да я убедите.
Дукът умееше да разгадава жените. Способността му да прозира отвъд бляскавата им външност бе едно от безспорните му умения. Внимателно бе наблюдавал Емпрес и Трей, докато се сбогуваха на бала на льо Нотр и бе забелязал мъчителните признаци на неугасващата им любов. Това го изненада и почти го накара да се откаже от прелестната госпожа Майлс. Ако не беше толкова себичен, със сигурност щеше да го направи. Но след като двамата млади се разделиха, той сухо заключи, че Емпрес може би ще се нуждае от рамо, на което да поплаче, а може би и от нещо много повече. Той беше готов да й предложи и едното, и другото.
Трей си спомни за бруталния начин, по който бе обладал Емпрес предишната вечер и мислено се укори. По дяволите! Беше сгрешил. Той пое тежестта на деянието си, но не оневини напълно Емпрес, защото тя го беше съсипала с поведението си на лека жена и с безбройните си ухажори.
— По дяволите! — тихо изруга той, защото все още беше далече от решението на проблема, замислен върху думите на дука и неспособен да се съсредоточи след целодневното си пиянство. Беше дошъл, тласкан единствено от импулсите си, но вече не бе сигурен в нищо, освен в това, че иска Емпрес само за себе си. И това чувство съвсем не бе ново, а владееше сърцето му още от първата вечер, когато я видя.
— Искам да пийна нещо — отчаяно въздъхна той, направи няколко крачки до масичката, върху която имаше множество бутилки, отвори една и отпи дълга глътка. Изплакна устата си, за да промени вкуса, останал от дългите часове пиянство, глътна коняка, обърна се към дука, който заинтригувано наблюдаваше и сухо каза:
— Може би все пак е по-добре да не се убиваме тази вечер. Искате ли да пийнете?
Малко по-късно двамата се наблюдаваха над ръба на чашите с коняк, седнали около богато орнаментираната масичка в библиотеката.
— Приемете извиненията ми — проговори Трей пръв. — Чувствам се като пълен глупак. Не знам какво толкова виждам в нея. — Усмихна се като че ли на себе си и додаде. — Всъщност знам, но списъкът е толкова дълъг, че предпочитам да не ви отегчавам с него. Сигурен съм, че и вие сте разбрали, че тя е необикновена.
— Тя е единствената жена, заради която съм се замислял да напусна Изабел — замислено каза дукът. — А аз съм имал не малко жени. — Той вдигна рамене по онзи типично галски начин. — Бракът ми е резултат на практично споразумение между два рода. Нещо съвсем обикновено, но въпреки това никога не съм приемал сериозно жените, докато не срещнах Емпрес. Тя просто възпламенява кръвта ми.
— И душата — гневно добави Трей.
— Да — каза дукът и се усмихна над ръба на чашата си. — Точно така ми се стори, като ви гледах на бала тази вечер.
— Едва не ви застрелях, когато ви видях да влизате в будоара й тази вечер.
— Разбирам. Веднъж застрелях един човек — не от любов, а от ревност. Но тогава бях много млад.
— Ревнувам я от всеки, който я погледне, а тези хора не са никак малко — горчиво заключи Трей и пресуши чашата си.
— С красива жена като Емпрес това е неизбежно.
Думите на дука съвпаднаха напълно с неизказаната мисъл на Трей.
— По дяволите! — изруга той в празната си чаша.
Дукът не беше сигурен дали думите на Трей са резултат на философско разсъждение върху несправедливостите на живота, или изразяват прозаичното му разочарование от празната чаша. Едно обаче беше сигурно. Емпрес едва ли щеше да потърси утеха при него тази нощ, докато пламенният й бивш любовник се навърта наоколо. Затова дукът се изправи, погледна унилия млад човек, седнал насреща му и каза:
— Благодаря ви за питието и моля ви, предайте на Емпрес, че съжалявам.
Етиен беше практичен човек. Отдавна бе прехвърлил възрастта на силните чувства и всепоглъщащата любов. Емпрес щеше да е тук и на следващия ден, ако ли не… никой не е умрял от любов.
— Съжалявате ли? — хапливо попита Трей и вдигна цинично блесналия си поглед. — Нима има някой, който да не съжалява за нея?
Макар и изтънчен, дукът не беше напълно добронамерен, пък и чувството, което изпитваше към красивата Емпрес, беше по-скоро плътска страст, отколкото любов. Той съвсем не беше склонен да се превръща в изповедник на този разочарован грубиян, затова просто се усмихна в отговор. Двамата щяха да се справят и без него.
Трей едва ли усети кога дукът напусна стаята.
