Емпрес неспокойно крачеше напред — назад, след като двамата мъже излязоха от стаята и се чудеше защо Трей я подлага на такова унижение. Проклинаше неговото самодоволство. Тя неспокойно седеше в креслото до прозореца и потропваше с пръсти по облегалките, взирайки се в тъмнината. Опитваше се да отгатне разговора в библиотеката. Вероятното му съдържание я ужасяваше. Представяше си как скандалът разбива живота й. Тревожно насочи мислите си към нещо по-малко опасно. Малко по-късно тя неспокойно се изправи, взе пелерината си от леглото и я закачи на мястото й, сякаш искаше да въведе ред в целия си живот. Огледа се в огледалото на гардероба, приглади нервно косата си и направи гримаса. Проклети мъже! Етиен сигурно ще се върне. Страхуваше се да стои сама, ужасяваше се от това, че е била заловена в неудобно положение в собствения си будоар. Трей винаги е постъпвал необичайно. Емпрес развълнувано седна на креслото и отново забарабани неспокойно с пръсти — този път по рамката на прозореца.
„Колко ли ще продължи този разговор?“, — отчаяно си мислеше тя, докато припряно се изправяше. Заваля, разсеяно отбеляза тя. Когато часовникът от полицата над камината иззвъня, тя отмести поглед от мокрото стъкло на прозореца и с удивление забеляза, че вече е много късно. „Защо, мислеше си тя, чакаш тук като някое послушно детенце?“ Та това бе собственият й дом и тя вече беше голяма жена, независима и свободна сама да взима решения и да прави избора си, а не робиня, която Трей Брадок-Блек можеше да командва, както си иска.
Емпрес разгорещено се втурна към вратата, отвори я, вдигна копринените си поли и се спусна надолу по стълбите към библиотеката. Та това не бяха средните векове! Не можеше да чака спокойно и безучастно, докато двамата мъже я обсъждаха като стока за продан.
Разярена заради анахроничната драма, която се разиграваше в дома й, Емпрес блъсна вратата на библиотеката, готова за битка.
— Ако смяташ, че можеш да се разпореждаш с живота ми, Трей — разгорещено започна тя и направи няколко крачки, преди да забележи, че в стаята е съвсем тихо. Тя спря и огледа полутъмната стая, докато съзря властната фигура на Трей до малката масичка.
— Къде е Етиен? — рязко попита тя.
— Отиде си — тихо каза той.
— Заплаши ли го? — ядосано попита тя, побесняла от наглостта му да нахлуе в дома й, дори от това, че само присъствието му в тази стая бе достатъчно, за да я държи в подчинение.
— Естествено. Гласът му бе равен, отговорът му — съвсем прост.
Тя, едва не изкрещя от ярост, но бързо долови необичайната промяна в тона и настроението му, успя да се овладее и тихо попита:
— Защо? — Гласът й колебливо трепереше, гневът й се изпари и тя напрегнато зачака отговора му, подобно на генерал, който очаква някаква страшна вест.
Трей леко въздъхна.
— Не зная. — Беше пил през целия ден. Той потърка главата си с ръце и се опита да проясни мислите си, после прокара пръсти през копринената си черна коса и я погледна изпод сключените си вежди.
— Всъщност зная. — Пое дълбоко дъх и тихо продължи: — Защото исках да го убия в мига, когато те докосна.
— Не можеш да постъпваш така — спокойно каза Емпрес — всеки път, когато доведа някой у дома.
Трей се облегна тежко на богато украсения стол и положи глава върху сложния рисунък на тапицерията.
— И това ми е известно — промълви той с лека гримаса. Тя беше всичко, от което се нуждаеше. Истината беше, че без нея животът му нямаше смисъл. Той рязко стана от стола, избута го с нетърпелив жест, отдалечи се от нея и застана до прозореца, загледан в окъпаната от дъжда градина. В стаята се разнесе мирис на коняк и слаб аромат на амбра.
— Ти си пиян — тихо каза тя.
Той само сви силните си рамене, рязко очертани от светлината на газената лампа.
— Може би — промълви той, — но това няма значение — меко отговори той, застанал неподвижно до прозореца, вперил поглед навън, като че ли нещо особено се случваше в пустата зелена градина.
— Какво правиш тук? Тази вечер? — Емпрес положи треперещите си ръце върху масата. Сърцето й бързо биеше под пурпурната коприна, черната дантела и сребристите панделки на прекрасната й рокля, която сякаш я обгръщаше със зряла мъдрост.
— Не трябваше да идвам — тихо продума той към тъмнината на нощта навън, а гордостта му копнееше тя да отрече срещите си с други мъже, да му поиска прошка… да се откаже от новия си живот. Той се обърна и застана срещу нея, все още скрит в сянката, с неразгадаемо изражение на лицето. Направи крачка напред и огънят освети изящното му лице, белязано от крайно изтощение.
— Това е непоносимо — прошепна той. — Не мога да понеса да те виждам с други мъже. Нямаш представа какво изпитвам. — Последва неловка тишина и той тихо додаде: — Това ме ужасява.
За пръв път бе изоставил арогантното си поведение.
Сърцето й трепетно затуптя, но мисълта за миналото на Трей, за убедеността му, че е галеник на съдбата и за непрестанните му капризи, не я напускаше.
— Познавам това чувство — каза тя. — Изпитах го към Валери, Арабела и тази вечер към Клотилд… към всички — приглушено добави тя.
Той бързо вдигна глава, като вълк надушил следа, и даде воля на присъщите си сила и неизтощима енергия. Най-сетне бе сигурен в чувствата си, а думите й му подействаха като освежителен вятър, изпълнен със сладки обещания и надежди и му дадоха отговора, който той толкова дълго бе търсил. Емпрес забеляза как той дълбоко си поема дъх.
— Можеш ли да се откажеш… — той спря за миг, пристъпи напред и тя видя по устните му да играе познатата предизвикателна усмивка от харема.
— Ако не беше толкова циничен, щеше да ми повярваш още първия път. — Той обожаваше леката игрива усмивка, която озари лицето й. — Няма други мъже.
— Дукът — припомни й той и отново се намръщи.
— Той беше отговорът ми на твоето сбогуване тази вечер… и на русата Клотилд — ревниво му припомни тя.
— Тя не може да се сравнява с теб — простичко каза той. — Скочих от каретата й насред пътя, взех файтон и пристигнах тук.
Беше дошъл заради нея. Най-после! Точно, когато бе изоставила всяка надежда. Макар че съвсем не всичките й мечти се сбъднаха, най-важната се осъществи — той беше тук.
— Това ли е любовта? — Тя първа се престраши да произнесе заветната дума, защото не се боеше да признае чувствата си, независимо че той все още се мръщеше.
Лицето му засия, а в очите му се появи нежност, която сигурно само майка му бе виждала. И то преди много години.
— Ако не е, не бих пожелал това гибелно мъчение никому — необичайно смирено изрече той.
— Искаш ли сина си? — попита тя. След всички въпроси, свързани с Трей и бебето, на които не бе успяла да намери отговор, тя най-сетне искаше да разбере дали желанието му да вземе Макс се диктува от собственическото му чувство, или е изблик на истинска обич. Знаеше от опит, че обаянието му е огромно и че много трудно може да се прецени кога е истинско и неподправено, но майчинските й чувства бяха не по- слаби от любовта й към Трей.
— Почти толкова, колкото искам теб — отговори той, вложил цялата си любов в погледа, който й отправи и продължи: — Всъщност точно толкова, колкото желая и теб… По дяволите! Не е така. Това е различно и все пак същото — завърши той, леко поклати глава и протегна ръка, за да я погали леко по бузата. — Отчаяно искам и двама ви. — Младият мъж, който преди да срещне Емпрес имаше всичко, което пожелаеше, пое дълбоко дъх и тихичко попита:
— Ще ме вземеш ли?
— Сега ли? — искрящата победа проблесна в зелените й очи и лицето й засия от щастие.
Той със светнал поглед огледа мебелировката, съзря една удобна кушетка и отговори с тържествуваща усмивка:
— Сега би било просто чудесно.
