Сребърен пламък

Трей сви рамене:

— Никога не се разболявам. — И беше истина. С изключение на стрелбата в дома на Лили и редките настинки през детството, здравето му беше забележително.

— Не бъди толкова самодоволен — упрекна го Емпрес. — И аз приказвах така, а погледни ме сега.

— Грижите ти за мен те преумориха, а след това и дългото пътуване към дома. Събра ти се прекалено много. Сега не трябва да мислиш за нищо. Само се храни, спи и си почивай. Остави децата на мен. — Той се усмихна. — Може и да не си забелязала, но се справяме доста… сносно.

— В края на краищата, в теб има и някаква скромна жилка. — В очите и гласа й имаше възхищение, нежната извивка на бузата й беше леко порозовяла.

— Обиден съм — пошегува се Трей, елегантен в меките си ботуши от ярешка кожа, тъмносините си вълнени панталони и памучна риза във винени и тъмносини тонове. — Не съм ли просто изграден от скромност?

— Не, доколкото си спомням. — Внезапно тя се запита как ли е изглеждал той като дете и юноша, преди да настъпи времето на незаинтересованата изтънченост.

— И ти самата не си непретенциозна, графиньо. — Трей вече знаеше за аристократичния род на Емпрес, беше чувал историята за дуела на баща й, за тяхното бягство и за последвалите ги тежки години в Канада и Монтана.

— Ако бях непретенциозна щеше да бъдеш отегчен до смърт.

— Вярно е — отвърна Трей и се усмихна отзивчиво, с ясната представа, че никога досега не е бил толкова щастлив, че Емпрес е заела неизмеримо важно място в неговия живот, с мисълта, която го беше измъчвала през пялото дълго пътуване, през което се боеше, че тя ще умре, че животът му ще бъде пуст и неутешим без нея. — Мислила ли си някога за… — Той спря, шокиран от мисълта, че беше на път да се изрази по начин, който благоразумно бе отбягвал в продължение на години. — Имам предвид… — Той отново се отклони, неподготвен за новите чувства и само дългогодишният му опит му помогна да им даде последен отпор. — Справяме се — погледът му беше топъл, натежал от любов — отлично.

— Съгласна съм — отговори Емпрес. Нейният поглед също беше изпълнен с нежност. Винаги независима в начина си на мислене тя беше възприела новата си сексуалност като прекрасно удоволствие, допълващо нейния живот.

— В такъв случай… — Трей се покашля и Емпрес за пръв път разбра, че този разговор не е само размяна на лекомислени закачки. Сърцето й прескочи. Възможно ли бе чувствата на Трей да са толкова силни, колкото са и нейните собствени? Възможно ли бе най-желаният ерген на запад от Уест Ривър да е престанал да си разиграва коня? — Мислех… — продължи той.

Би могла да го улесни, но ако грешеше, неудобството щеше да е ужасно. Затова тя замълча, въпреки че сърцето й биеше така, сякаш щеше да се пръсне.

— Наистина имаш нужда от помощ с децата — каза той. Изявлението му беше уклончиво, но Емпрес, която не знаеше това, благодари на звездите, че не се беше изтървала в порива си да сподели страстните чувства, които изпитваше към него.

— Оценявам помощта ти — вежливо отвърна тя. Унинието я заливаше на вълни. Трей Брадок-Блек беше женкар и тя се бе проявила като глупачка, като го забрави. Той обожаваше жените, но не по принцип, единствено глупавите новачки можеха да си го помислят.

Той долови хладината в тона й.

— Не исках да кажа това — каза той и с това още повече увеличи неопределения смут, заседнал помежду им.

— Наистина, Трей. Няма нужда да ми помагаш. Не очаквам от теб да се чувстваш по някакъв начин задължен към моите…

— О, по дяволите! — възкликна той и като пусна ръката й, рязко се изправи. Той се запъти с широки крачки към прозореца, подпря длани на дъбовия перваз и навъсено се втренчи в зимния пейзаж навън.

— Високо ценя всичко, което си направил за мен и за моето семейство — спокойно каза Емпрес. — Но не трябва да чувстваш някаква отговорност и веднага щом се почувствам по-добре, ние ще се върнем в Уинтър Маунтин.

— Това, което чувствам, не е отговорност — каза Трей. Стоеше гърбом към нея, суров и смутен от мисълта, че Емпрес би могла да напусне живота му още на следващия ден.

— И не би трябвало. — Емпрес потисна болката и се насили да изрази нужната вежливост. Бе проявила излишна мечтателност, като смяташе, че с нещо е по-различна от многото предани, чувствени жени в миналото на Трей. — След няколко дни отново ще съм на крака и повече няма да злоупотребяваме с твоето гостоприемство. — Трей се отблъсна от прозореца и се обърна към нея с рязко, неспокойно движение:

— Дявол да го вземе! Не ме бива за това — остро каза той.

О, Божичко! Как беше възможно това? Да го желае толкова много, когато всяка негова дума беше точно противоположна на нейните чувства? Като се взираше в строгото му изражение, в силуета на напрегнатата му фигура, очертан на светлината на прозореца, тя събра цялата си гордост и тихо му отговори:

— Разбирам. Никой освен теб…

— Никога преди дори не съм мислил за това — продължи Трей, сякаш тя не беше проговаряла. — Всъщност всячески съм се старал да го отбягвам.

Емпрес не искаше повече да слуша. Беше сигурна, че каквото и да каже той, то щеше да я нарани дълбоко.

— Трей, наистина… Няма нужда да…

— И то няма нищо общо с децата — продължи той, сякаш не я забелязваше, с глас, в който се беше промъкнала мрачна и леко заканителна нотка. — Въпреки че — бързо допълни той, сякаш гласът му звучеше с трисекундно закъснение и той току-що беше осъзнал строгостта му — аз много ги харесвам — довърши той с блага вежливост. Изглеждаше така, сякаш се завръща от някаква бездна. В следващия миг видя паниката в очите й. — Добре ли си? — Уплахата го сграбчи на мига и той се озова до нея с няколко бързи крачки. Спомените за покоя, в който беше притихнала през последните часове, преди да стигнат ранчото, оживяха ярки в съзнанието му. Като седна до нея с припряност, която отразяваше опасенията му, той бързо докосна челото й с длан: — Да повикам ли лекарите? Топло ли ти е?

— Добре съм. — Колкото можеше да е добре човек разбрал, че всеки момент ще настъпи краят на света.

— Сигурна ли си?

— Малко съм уморена — отвърна тя. Искаше той да си тръгне. Искаше да прекратят този злополучен разговор.

— Ще се погрижа за теб — нежно каза Трей, а пръстите му деликатно отстраниха кичур от светлата й коса от раменете й.

— Няма нужда. Наистина. И без това вече всички сме ти прекалено задължени. — Емпрес си помисли за огромната сума пари, които той й бе дал, достатъчна, за да може семейството й да си позволи едно ново начало в живота; как се беше посветил на децата и се беше погрижил за сигурността им по време на нейното боледуване. Беше задлъжняла твърде много. И колкото по-скоро престанеше да прибавя към дълга си, толкова по-добре.

— Аз искам да се грижа за теб!

— Мога и сама да се грижа за себе си — малко грубо отвърна Емпрес. Разбитите й чувства допринасяха за нейната рязкост.

— Не бъди толкова обидчива.

— Аз ще реша каква да бъда.

— Както искаш — любезно каза той.

— Благодаря — неучтиво отвърна тя с тон напълно лишен от благодарност.

— Разбира се — усмивката му беше великодушна, — знам колко раздразнителен може де стане човек от треската.

— По дяволите, Трей! Не можеш ли да не проявяваш такова нетърпимо съчувствие и разум.

— Винаги съм разумен.

— А аз съм Кралицата на Нил. Сега, ако нямаш нищо против, бих желала да си почина. — „И да си изплача очите“, помисли си тя.