Сребърен пламък

— Предполагам, че нямам друг избор.

— Е, би могъл да останеш и да ме гледаш, докато спя, но съм сигурна, че можеш да си запълниш времето с нещо по-добро.

— Ще трябва да ти поставя въпроса ребром — продължи Трей, крайно неотзивчив към отговорите на Емпрес, колкото и странно да беше това за него.

— Не, не сега. Имам главоболие — възрази озлобена Емпрес. Раздразнението й от леконравния му начин на живот беше надделял над нейното униние.

— Ще се омъжиш ли за мен?

„Да!“ бе мигновената й реакция. Едно „да“, извикано високо, като еуфоричен крясък от най-високия земен връх. Недвусмислено. Без никакво колебание.

— Опитваш се да се възползваш от треската ми? — каза тя вместо това.

— Отговори на въпроса ми — настоя Трей. Той искаше да получи желания отговор. Трей Брадок-Блек, наследник на богатство и власт, искаше да получи нейното съгласие. — Отговори — тихо повтори той, като обгърна китките й с изящните си пръсти. Не искаше тя да го напусне.

— Сигурен ли си? — попита Емпрес, а въпросът й бе толкова рязък, така напълно лишен от каквато и да е нежност и галантност. Пръстите на Трей се свиха като окови около китките й. Това не беше мечтата, с която заспиват младите момичета, не приличаше на предложенията от приказките.

Той се поколеба за една нищожна част от секундата, преди да отговори:

— Да.

Все така, никакви пламенни думи за любов, само загадъчната пауза и една-единствена дума. И ако Емпрес Джордан беше практична жена, тя би отговорила утвърдително без повече суетене. Тя обаче не беше такава. Беше достатъчно непрактична, за да желае поне минимума от едно любовно обяснение.

— Обичаш ли ме? — простичко попита тя. В големите й очи гореше любопитство. Може би въпросът бе подсказан от нейното минало, от ранните й години на охолство и привилегии, които последните, изпълнени с трудности, години така и не успяха да заличат. Страстта й казваше „да“, но докато някоя друга жена можеше да приеме Трей без колебание единствено заради неговото състояние и положение, Емпрес искаше любовта й да бъде споделена.

Трей я погледна. Погледна изтънчената красота на лицето й, упоритата извивка на брадичката й, очите, които го наблюдаваха с непринудена искреност. Той се засмя, внезапно добил увереност сред въртопа от упорити образи за отнета свобода, сигурен най-малкото в едно:

— Обичам те — отговори той. — Много те обичам.

В отговор тя се усмихна. Усмивката й беше успокояваща и ослепителна със своя блясък.

— Не искаш ли да знаеш дали и аз те обичам?

Мисълта, че тя може да не го обича, не му беше минавала през ума. Обожанието на жените, което неизменно го бе съпътствало в живота му, превръщаше подобни въпроси в банални подробности. Но арогантността му беше по-малка, отколкото изглеждаше, затова Трей се извини чаровно и замълча, за да чуе нейния отговор.

— Обичам те — каза тя. Изразът на лицето й беше мил със своята обреченост. — Повече от Кловър.

— Какво повече — любезно отвърна той и сведе тъмнокосата си глава със спокойното, грациозно движение на придворен — може да желае един мъж? — Той освободи китките й с плавно изящество, сякаш тяхното договаряне правеше заплахата за принуда вече излишна. — Смяташ ли, че утре е прекалено рано или искаш голяма сватба? — Закачливият тон отново се долавяше добре в гласа му.

— Винаги ли си толкова самонадеян?

— Зад гърба си имам дългогодишен опит. — Сега гласът му издаваше повишеното му настроение.

— Бързаме ли за някъде?

Отново тази пауза преди да отговори, колкото сърцето да удари за пореден път — това обезсилващо колебание, най-съкровената заключена врата. Да, омъжи се за мен, преди да съм се паникьосал и да съм променил решението си. Никога не съм правил това преди, кълна се, никога не бих могъл да го направя отново, поне през следващите десет години: омъжи се за мен утре преди цялата логика на света да ме е сграбчила отново. Неговите чувства бяха съвсем нови, навикът му да избягва брака все още бе много силен. Подобно на опит да превъзмогнеш втълпен още от детството предразсъдък.

— Не. Разбира се, че не. — каза той.

— В такъв случай, бих искала да изчакаме, докато се позакрепна. Така че да мога да си стоя на краката на моята сватба.

— Не искам да чакам — гласът му беше нисък. — Но разбирам. — Той дълбоко си пое дъх. Тревога или облекчение? Тя не знаеше… Но светлите му очи бяха пламенни — поне в това тя никога не можеше да се излъже. — Следващата седмица ще е чудесно — съгласи се той. — Да кажа ли на децата, или искаш ти да им кажеш?

— Ще им кажем заедно. Ще полудеят от възторг.

— Чувството е взаимно. — Трей беше очарователен. Мислеше си какъв късметлия е бил да я открие за себе си, за настоящето и за всички, изпълнени с радост дни, които ги очакваха. Чувстваше, че щастието стремително нахлува в живота му.

Ярката светлина на утрото подчертаваше бледността на Емпрес. Очите й бяха тъмни като борови гори и изглеждаха огромни на фона на светлата й кожа. Силуетът й не можеше да се различи сред огромното бяло легло — батистената й нощница беше тебеширено бяла, възглавниците и чаршафите блещукаха с белотата на перли, в цвета на разкошното вълнено меко одеяло се долавяха нюанси на слонова кост. Единствено косата й, разпиляна в безпорядък, притежаваше цвят — позлатата на минзухарите и лимона. От треската косата около лицето й се бе навила на къдрици, прилични на нежни филизи, разпилени по ирландската дантела на яката на нощницата й.

На фона на цялата тази изящност и белотата, тъмната енергичност и сила на Трей контрастираха изключително ярко. Той беше слаб, мускулите му излъчваха сила, а бронзовата му кожа намекваше за времето прекарвано на открито. Когато посегна да вземе отново ръцете й в своите, нейните юмручета се изгубиха напълно и той сви пръстите си, сякаш за да ги приюти в своите длани. Помисли си, че почти я беше загубил и страхът го прониза. Капанът на смъртта едва не се беше затворил над нея и устата му пресъхна при спомена за това. Заля го желанието да я защити и да я закриля, чувство напълно ново за него със своята мощ и сила на въздействие. Преди да срещне Емпрес никога не беше мислил за възможността да се грижи за друг човек и сега той за пръв път разбра покровителството над майка му, което баща му защитаваше с ярост.

Колко пъти бе чувал баща си да казва: „Няма да позволя майка ти да бъде нещастна“, когато някоя от неговите лудории излезеше на бял свят, „а е много вероятно твоето държание да стане причина за това“. Мъмренията На Хейзард биваха произнасяни въздържано, никога под формата на заповед, но посланието в тях беше ясно: Трей трябваше да се ограничи до същността на проблема.

— В такъв случай, следващата седмица ще сме женени. — В гласа му отново имаше нотка на нетърпение. — Така добре ли е? — допълни той, като си спомни за добрите обноски.

Емпрес се усмихна:

— Следващата седмица е чудесно.

— Добре — приключи въпроса той и докосна с лека целувка носа й. — Ще се погрижа Мейбъл да донесе плата за сватбената ти рокля. Ще трябва да започне да я шие незабавно, ако…

— Трей — прекъсна го Емпрес — не искам голяма сватба. Нямам нужда от специална рокля. — Искаше й се нещо простичко, интимно, а не грандиозни ефекти.

— Глупости! — Думата звучеше като гаранция от човек, свикнал да разполага само с най-доброто. — Ти си моята Емпрес и ще бъдеш облечена както подобава. Трябва да имаш шлейф, диаманти… Или предпочиташ сапфири? Нашата мина Блек Лоуд произвежда едни от най-висококачествените, имат оттенък на лавандула.

Като издърпа ръцете си, Емпрес повдигна брадичката си, а очите й срещнаха неговите.

— Трей, нямам нужда от това. — Гласът й беше притихнал. — Искам само теб.

Ръцете му с бързо движение уловиха раменете й и той сведе тъмнокосата си глава така че лицата им