И за Хейзард, който беше при съдиите, денят не беше по-добър. Въпреки че след несъгласията им около сервитута за преминаване на железопътната линия, те лично не проявяваха съчувствие към проблема на Трей, и двамата биха погледнали с практицизъм на едно евентуално ползотворно участие и принос към всеки друг случай, различен от изнасилване. Всъщност те не скриха унинието си от факта, че трябва да отхвърлят щедрото предложение на Хейзард. Но ако Валери действително повдигнеше публично обвинение в изнасилване, протестът на обществеността щеше далеч да надхвърли което и да е съдийско решение по обвинителния акт или процеса. Сигурно беше, че индианците нямаше да преживеят до края на седмицата и никой от съдиите нямаше да бъде преизбран на този пост отново, ако ги подкрепяше. Независимо от алчността им, те не можеха да направят нищо за Хейзард.
Баща и син се срещнаха за обяд в един частен ресторант в Монтана и сравниха липсата на късмет, която беше споходила и двамата.
— Това бяха изстрели в тъмното — уморено призна Трей и пресуши чашата с уиски.
— Само да не беше изнасилване — въздъхна Хейзард.
— И да не бяхме индианци — добави Трей. В тона му се долавяше цинизъм.
— Много ако — съгласи се Хейзард. — Ако не беше богат…
— И ако Валери не беше алчна — промърмори Трей. — Тя говори за сватба в деня на нашата Дама от хълма.
— Мили Боже!
— Напълно споделям чувствата ти. Между другото, това е след три седмици.
Хейзард мрачно погледна сина си:
— Ами Емпрес?
— Ще трябва да се опитам да й обясня.
— Съжалявам — каза баща му. — Майка ти очаква аз да се погрижа за това, нали знаеш.
— Все пак тя е реалист. Знае, че Сивия орел и Ловеца на бизони, или когото и да обвинят, няма да имат никакъв шанс, ако Валери потвърди официално обвиненията си.
— Бихме могли — каза Хейзард, въздишайки унесено — да отвлечем Валери и Дънкан и да ги държим някъде в планината. Въпреки че при изчезването им може да се вдигне голяма дандания, ако имат и друг съучастник в това проклето изнудване. В най-добрия случай, всичко, което ще спечелим, е малко време с надеждата, че те ще преразгледат решението си. Напразна надежда, както ми се струва, като се има предвид тяхната алчност. Дънкан мами правителството от години с договорите си за войската. Не е от хората, които проявяват някакъв разум.
— Валери дори не знае какво означава тази дума. Виж, бракът ще продължи най-много шест месеца, може и по-малко. — Трей сви рамене. — Все пак не сме напълно лишени от избор. Сега всичко, което трябва да направя, е някак си да обясня цялата тази бъркотия на Емпрес. — Трей се сниши на стола си. — Имам нужда от едно питие.
Баща му се пресегна през масата и напълни отново чашата на сина си.
— След шест месеца — каза той — ще те черпя едно по случай развода ти.
Трей вдигна чашата и мрачно се усмихна.
— При условие че не я удуша, преди да изминат тези шест месеца. Така. В такъв случай нека разгледаме всичко още веднъж. Може би забравяме нещо. Може ли цялото племе временно да се изнесе от Монтана? — на шега запита Трей, но думите му бяха проникнати от отвращение от самата мисъл.
— Сигурен съм, че преселението на индианци и стада коне ще бъде приветствано навсякъде в Америка — саркастично отвърна Хейзард. — Правителството препоръчва особено горещо заселването в пустинните области.
— Ами, ако ги убием? — за първи път Трей беше сериозен.
— Дънкан изрично предупреди за такава възможност — отговори баща му. — Не забравяй, че оцеляването е основна грижа на Дънкан от години при всичките индианци в резерватите, които е уморил от глад. По-късно — спокойно обеща Хейзард, — в краен случай.
— Можем ли изобщо да разчитаме на думата им? — Трей отново напълни чашата си. — Имам предвид тази заплаха да не се повтаря?
— Подписали сме такава застраховка в три екземпляра — Хейзард изпусна една дълбока въздишка на облекчение. — Документът ще издържи и пред проклетия Върховен съд.
Трей погледна баща си над ръба на чашата си.
— Трябва да има едно „но“.
— Носи по-късна дата.
— Откога? — безцеремонно и лаконично попита той за срока на неговия тъмничен затвор.
— Осем месеца, като се счита от сега. Дори и за това бяха необходими часове на горещи преговори — кратко отговори Хейзард. — Започнаха с пет години.
— Поздравления — простичко рече Трей и изпразни чашата си.
— Два пъти се хващах за пищовите — обясни баща му с кисела усмивка — и май помогна.
— Дънкан никога не се е славил с твърдост, още повече, че онази мастия, дъщеря му, прави повече от възможното, за да го лиши и от малкото, която му е останала.
— Тя притежава неизчерпаема наглост — сухо заяви Хейзард. — Когато баща й излезе за малко от стаята ми се натисна.
— Не бих останал за дълго в една стая с нея — язвително се съгласи Трей.
— Като че ли се обиди, когато й казах, че е твърде стара за моя вкус.
Трей се засмя.
— Тази неблагодарност сигурно ти е струвала още един милион.
— В изражението й имаше известно огорчение — ухили се Хейзард — през останалата част от преговорите.
— Значи така — провлачи Трей, — можем да им помогнем да се запилеят някъде, да ги убием или да им откажем. И тъй като белите са създадени равни — цинично продължи Трей, — през тази 1889 година някои са по-равни от други. — Той се облегна назад в стола си. и посегна към бутилката бренди. — Аз съм продаден за срок от осем месеца. — Той старателно напълни чашата си до ръба и я вдигна за наздравица към баща си. — Погледни на нещата и от тази страна… можеше да е и по-лошо. Тя можеше да е майка на детето ми.
— Сега сигурен ли си, че не е? — внимателно попита Хейзард.
— Това е единственото сигурно нещо в цялата тази макиавелианска измама — прочувствено въздъхна Трей — и единствено благодарение на него още не съм полудял.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Когато Трей влезе при Емпрес, всички деца бяха в стаята й, така че му се наложи да прекара цял мъчителен час във водене на любезни разговори, в изслушване на отчета на всеки поотделно за извършеното през деня, както и на безчислените им планове за новото им бъдеще заедно, тъй като във възторга си Емпрес им беше казала за техните планове за женитба. Това беше най-ужасният един час, който Трей някога беше преживявал.
Емпрес усети напрежението му и когато врявата, която децата вдигаха, утихна, тя ги отпрати да се приготвят за вечеря.
Трей незабавно се изправи и започна неспокойно да крачи из стаята.
— Пътуването ти до Хелена не е било успешно?
— Може и така да се каже — промърмори той, като повдигаше и местеше насам-натам четката за коса по писалището.
— Има ли нещо, за което искаш да поговорим?
— Бих предпочел изобщо да не говорим за това.
— Съжалявам — извини се Емпрес. Лаконичността и явната възбуда на Трей бяха необичайни. — Не исках да си пъхам носа, където не ми е работа. — Точно когато си мислеше, че го разбира, настроението му се променяше и той не беше вече онзи Трей, когото тя познаваше.
Трей погледна жената, в която току-що бе осъзнал, че е влюбен. Единствената жена, за която някога си
