Осеммесечният договор за неговите съпружески задължения изтече, когато Бел беше на един месец и същия ден Трей поиска развод от Валери.
Посети я в късния следобед, като избра времето след чая и преди ангажиментите за вечеря, когато беше най-вероятно Валери да си бъде вкъщи сама.
Все още беше облечена в роклята си за чай. Бледорозовият шифон бе поръбен с дълга дантела — деликатен контрапункт на тъмната й красота. Тя бавно вдигна очи, когато Трей влезе, невъзмутима, както винаги.
— Това едва ли е посещение от учтивост — мързеливо измърмори тя и леко наклони глава на една страна, за да го огледа. Трей бе облечен в прашни работни дрехи: кожено яке и елек върху пропитата от пот памучна риза. Ботушите и панталоните му бяха покрити със сиви песъчинки.
— Инсталираме нова мелница в рудника в Трейсивил — каза той в отговор на безразличието, с което тя го гледаше от розовото канапе. — Някой хора си изкарват хляба с труд.
— А някой не — с щедра усмивка му отвърна тя.
— Виждам, че както винаги постигнахме съгласие — сухо я контраатакува той. Той стоеше неспокойно едва пристъпил прага на салона. Нямаше намерение да остава по-дълго от необходимото.
— Винаги си толкова дръпнат, скъпи Трей. Зная, че можеш да бъдеш съвсем различен… седни и се отпусни. Ще си поговорим за едно време — тихо прошепна тя и с грациозен жест му посочи близкия стол.
Навикът й да гледа отвисоко на всички бедствия, които бе причинила със своята продажност, му лазеше по нервите.
— Искам развод — без заобикалки каза той. Не го интересуваха двуличните светски разговори.
— Не. — Гласът й беше равен, изражението й спокойно. Тя протегна ръка към чашата шери, която искреше на слънчевата светлина на малка мраморна масичка, изработена с отвратителен вкус във формата на лебед.
— Не? Имаш ли последно желание? — тихо попита той, като си мислеше, че един силен удар с човката на този лебед щеше да сложи край на проблемите му.
— Харесва ми да бъда мисис Брадок-Блек. — Тя си сръбна от шерито. Говореше със спокойствие, което го подразни. — Искаш ли? Португалско е. Много добро.
— Не пия шери, а
— Скъсах го.
— Не опростявай нещата — сряза я той. — Имаме копие.
Усмивката й бе класическа със своята невинност.
— Ще оспоря оригиналността му.
„Мили Боже!“, с отвращение си помисли Трей.
— Никога няма да се предадеш, нали?
Усмивката й се промени и за момент злобата й пролича.
— Но… скъпи, да се откажа от толкова много неща — провлече тя. — Не… не мисля, че това ме интересува.
Какво удоволствие би било, проблесна мисълта през ума му, да заличи тази усмивка от физиономията й. Усети мускулите на гърба му да се стягат под мократа от пот риза и коженото яке.
— Винаги подценявам твоята алчност — тихо каза той. Сребристосивите му очи блестяха като лед.
— Това е мое преимущество — доволно измърка тя.
— Това не е партия шах, Валери.
— Но е игра, нали, скъпи? — Гърленият й глас звучеше предизвикателно. Трей винаги беше изкарвал наяве дивото в нея и силното му физическо присъствие заедно с неговото отчуждение я смущаваха. Той толкова често, особено сега, покрит с прах и облечен в кожа, й напомняше за животно — голям тъмен хищник. Вълнуващо животно, което вече не бе нейно. Доставяше й удоволствие да го усмирява и да го унижава.
— Щом ще си играем игрички, нека оставим това на адвокатите — простичко каза Трей. — Ще ти отговоря, когато излязат резултатите от предварителните кръгове.
И той излезе.
На следващия ден Хейзард говори с Дънкан Стюарт и му напомни, че бяха подписали документи с условията, договорени преди сватбата.
Дънкан бе сдържан.
„Досаден и в шкембето си мъж на средна възраст“, помисли си Хейзард.
— Няма да ти отнема много време, Дънкан — каза Хейзард. — Защо двамата с дъщеря ти не решите какво ще ви трябва, за да… да речем, да напуснете Монтана. Запознайте с цифрата счетоводителите ни, а ние ще ви се обадим.
Първият рунд започна.
Като прецениха отново богатството на семейство Брадок-Блек с алчните си очи, Дънкан и Валери решиха, че първия път са се продали много евтино и че няма да навреди, ако ги попритиснат още малко. Хейзард не искаше проблеми с Бел и така услужливо насочи двамата Стюарт.
— Да ги убием — погнусен предложи Трей една сутрин и Хейзард вдигна очи от писмото, което препрочиташе, писмото, в което им предлагаха Дънкан да стане законен настойник на детето на Валери. — Самозалъгвам се — добави той с въздишка при стреснатия поглед на баща си. — Както изглежда, преговорите могат да се проточат известно време.
Хейзард се облегна в креслото си и леко се смръщи.
— Боя се, че е така, но хората като Стюарт се продават — всичко е въпрос единствено на споразумение по цената. Все пак ти съчувствам. Мразя тези пазарлъци. Как е Бел тази сутрин?
— С майка се скарахме кой да я нахрани на закуска. Спечелих — със закачлива усмивка отвърна Трей. — Хареса й ябълковият сок, но се опъна на овесената каша — с широк жест посочи изцапаната си риза. — Моят течен шоколад й хареса повече от кърмата. Чудесна е. — Без значение колко мрачно беше настроението му, Бел неизменно го караше да се усмихва.
— Радвам се, че нашата Сара Бернар забавлява и двама ви — отвърна Хейзард. На мястото на собствената му смръщена физиономия имаше усмивка. — Добре е за майка ти… в къщата нямаше бебе от дълго време.
— Все пак не мисля, че имаме нужда от балетните пантофки или от твоето планинско пони — палаво отбеляза Трей. Сребристите му очи искряха.
— Проявявай повече разбиране — тихо отговори Хейзард. — Изминаха толкова години откакто имахме толкова малко дете, около което да се суетим. Когато Дейзи дойде да живее при нас след… — Той замълча, замислен за двете малки дъщери, които бяха загубили, и как човек никога не се научава да живее със загубата. Когато продължи гласът му бе омекнал. — Почти беше пораснала.
Трей познаваше мъката, която баща му чувстваше. Никога не беше забравял траура на собственото си детство, а споменът, който пазеше, когато видя баща си да плаче за първи път беше неизлечим в паметта му. Дълбокият му глас беше нежен.
— Мама се грижи за всичко. Аз само изпълнявам заповеди — каза Трей. — И напълно я разбирам, татко, не се бой. Макар че, ако се стигне до решителна битка — добави той и се усмихна кратко, — не бих заложил на шансовете си да спечеля срещу нея.
— Упоритостта на майка ти е част от нейния чар — нежно отвърна Хейзард. — Съгласен съм с теб… ще се справи с цяла армия само с голи ръце.
— Бел осмисли цялата тази бъркотия и мизерия… не, че някога ще кажа на Валери. — Трей се протегна, за да отпусне напрегнатите мускули на гърба и врата си. Разочарованието му се облекчаваше, когато съсредоточеше мислите си върху Бел. — Валери не подозира, че благодарение на нея прибавих цял списък от нови изпълнения към своя репертоар — жизнерадостно сподели Трей, като се намести удобно в креслото срещу баща си. — Вече не само знам как да сменям пелени и да храня бебета… Мисля си и за значително по-големите ми възможности да водя любезни разговори. Вместо просто да кажа: „Как са децата“ и да кимам
