Сребърен пламък

на подходящи интервали, вече мога да разменям собствени впечатления и да предлагам съвети. — Той се ухили. — Как мислиш, какво би казала за това светската лъвица Арабела Макгинис?

— Същото каквото казват за всяко нещо — сухо каза Хейзард. — „Колко извънредно интересно. Харесват ли ви новите ми обици?“

— Или рокля, шивач, прическа… това не се забравя… не, че някога съм им обръщал внимание. — Той вдигна очи към баща си, който седеше зад бюрото си и го изгледа изпод мигли. — Вие с мама разговаряте наистина, нали?

— Винаги. — В гласа на Хейзард се промъкна нежност. — Тя е най-Добрият ми приятел.

— За разлика от жена ми — саркастично се отзова Трей, — която разбира приятелството като по-голям чек и чиито майчински чувства приличат много на грижите на баща й за племената в резерватите. Запомни, искам пълно попечителство — напомни Трей на баща си. Отвращението личеше ясно в гласа му. — Не ме интересува колко ще струва.

— Така, както изглежда — каза Хейзард, по-скоро хладнокръвно отколкото враждебно, — може да вземат всичко от рудника в Лосткрийк.

— Един куршум ще ни излезе по-евтино — с усмивка каза Трей.

— Това е идея — отговори баща му и повдигна тъмните си вежди.

Стана така, че две седмици по-късно, някой с по-малко скрупули от тях сложи край на безчестния живот на Дънкан Стюарт. Като предприемач, който продаваше припаси за резерватите на посредниците, той бе обвинен заедно с колегите си в големи, безскрупулни измами. От неговите достойни за порицание интриги бяха пострадали еднакво и индианци, и бели. През юли от развалена храна бяха умрели петдесет индианци, а предишната зима в резервата Блек Ърт двеста души бяха гладували до смърт заради недостига на припаси, въпреки че регистрите на правителството показваха, че е бил платен и доставен целият обем хранителни стоки.

Беше обща практика стоките да се поръчват на правителството на най-високата цена, а след това на индианците да се доставя само малка част от тях. Основният дял оставаше, за да бъде препродаден със значителна печалба. През годините в обръщение влизаха най-раз лични промени на политиката, имащи за цел да осигурят по-малка корупция. Грант изпрати квакери; други администрации опитаха с военните, с какво ли не… Различните посредници и предприемачи взимаха пример един от друг, тъй като печалбите бяха твърде примамливи, твърде достъпни, а наказателните мерки твърде незначителни, за да се справят с общите слабости за всички хора, оказали се пред разградена стая, пълна със злато.

Дънкан беше намерен скалпиран, с натъпкана с развалено месо уста. Убийството беше извършено така, че на пръв поглед да изглежда като работа на индианци, но и Трей, и Хейзард забелязаха нелепостта на скалпирането и следяха разследването с интерес, който съвсем не бе случаен. След едно повърхностно следствие шерифът се отказа от преструвките, че търси убиеца. На границата животът все още се харчеше лесно, а Дънкан Стюарт си бе създал много врагове. Той беше от хората, които, за да спасят собствената си кожа, биха прахосали и живота на приближените си. От новите обвинения, които този път излизаха извън компетенциите на местната юрисдикция, ставаше ясно, че някой явно се е страхувал да не пострада, ако Дънкан се разприказва.

Шерифът реши, че убиецът на Дънкан трябва да е някой от разнообразния списък с негови врагове, на когото се е доверявал, защото Стюарт беше застрелян отблизо в тила. В откритите местности, където беше намерено тялото, никой не би могъл да се приближи незабелязано, а Дънкан никога не беше допускал индианец на по-малко от един изстрел разстояние с пушка, без да насочи в него пистолет. Макар че не можеше да се похвали с нищо друго, Дънкан беше реалист. Изгарянията от барута и изстрелът отзад предполагаха придружител, който е яздил близо зад него.

Един следобед, малко след погребението, Арабела Макгинис посети Валери под предлог, че идва да изкаже съболезнованията си. Те не бяха приятелки, а по-скоро съперници. И двете бяха богати и млади, горди със своята красота и оспорващи си един и същ, високо ценен кандидат за женитба. Отказът на Трей от неговите съпружески задължения бе облекчил само отчасти непримиримата й ревност от победата на Валери. Да бъде мисис Трей Брадок-Блек беше нещо, заради което на драго сърце би убила, и сега идваше, за да се осведоми в каква степен смъртта на бащата на Валери беше променило, ако изобщо имаше промяна, статуквото на брака на Трей.

Арабела влезе в задния малък салон, който Валери с добре обмислена неучтивост бе избрала, за да я приеме, и изчурулика:

— Каква очарователна стая, Валери. Твоят стил личи съвсем ясно в подредбата. Това наистина ли са негърски скулптури? Колко мило. — Тя се завъртя, за да огледа стаята и кафяво-червеният й копринен костюм прошумоля меко по килима. Театралното й движение беше подигравателно. — Но нима си сама, скъпа, в този печален за теб момент… без твоя съпруг до тебе. Струва ми се, че би трябвало да потърсиш утеха у Трей. Скъпият ти баща си замина толкова скоро. — Злобата й можеше да се пипне.

По нищо не личеше Валери да е в траур. Нито бе посърнала от скръб, нито пък имаше някаква възможност съпругът й да й предложи утеха — и двете жени чудесно разбираха всички обстоятелства. Единственото неизвестно в предстоящия разговор беше кой на кого първи ще пусне кръв и колко жестока ще бъде раната.

— Аз поне имам съпруг, скъпа — измърка в отговор Валери. — Още ли не си завела някой от твоите ухажори пред олтара?

— Папа казва, че още съм прекалено млада да мисля за женитба — дръзко тръсна златистите си къдри Арабела. — Ти намираш ли удовлетворение в брака? — язвително контраатакува тя.

— Открих, че бракът е възхитително — Валери направи пауза за по-голям ефект — доходоносен. Би ли желала чай, или предпочиташ обичайния си бърбън? — злонамерено запита Валери, отвръщайки на атаката на Арабела с усмихната злост.

— Малко от бърбъна на Трей би било чудесно — мило отвърна Арабела. В града нямаше човек, който да не знае, че Трей не е прекарал с Валери и двадесет минути след сватбата им.

— Той пие бренди.

— С мен винаги пиеше бърбън.

— С теб всички пият бърбън — заяви Валери и позвъни на прислугата, — защото само това имаш.

— Бърбъна от Кентъки е отличен. — Рос Макгиние се гордееше със своите кентъкски корени и бе не по-малко горд с бърбъна от личния резерв на неговото семейство.

— Така ли, не знаех — пренебрежително парира Валери. — Татко винаги внасяше алкохола от чужбина. — Тя махна с ръка към слугата, който бе влязъл в стаята. — Бърбън за мис Макгинис и шери за мен.

Докато слугата им наливаше питиетата, двете жени прибраха ноктите си и си размениха баналностите за времето, репетициите на хора, представлението на „Сън в лятна нощ“, поставено от драматичния театър на Хелена.

Вратата още не се беше затворила зад гърба на слугата, когато Арабела каза:

— Какъв млад хубавелко си намерила, за да те обслужва — и хвърли скрит поглед към затворената врата. Ударението изразяваше неприкрито мнение. — Не ми изглежда познат. И той ли е нов и вносен?

— Нов е, но с наемането на прислугата се занимава моят иконом — небрежно отвърна Валери. — Ще трябва да се обърнеш към него.

Но Арабела беше забелязала как очите на Валери се плъзнаха по добре развитото тяло на високия мъж, когато той се поклони, преди да напусне, макар че от мястото, където бе седнала, изпусна по-интересния отговор на проучващия й поглед. Красивият млад мъж с кестенява коса, който имаше прекалено хубав тен, за да е бил слуга дълго време, бе отвърнал с намигване и усмивка

— Как се казва? — Въпросът на Арабела бе не по малко небрежен от ироничното опровержение на Вале ри.

— Томас.

— Има ли си и фамилия?