voyage, Валери.
Тя бе сграбчила чека. Мислите й можеха да бъдат прочетени на лицето й.
— Скъсаш ли този, няма да получиш друг. — В гласа му звучеше абсолютизма на шестнадесет поколения вождове.
Валери можеше да разпознае безусловната сигурност, когато я чуеше. Тя сгъна чека и го прибра в корсажа си.
— Надявам се никога да не я намериш — изсъска тя. Кипеше от яд и злоба задето я бяха изиграли.
— А аз се надявам, че в Ню Йорк имат достатъчно здрав разум, за да изтеглят подвижния мост, когато те видят, че приближаваш, сладурче.
Той отиде до вратата. За пръв път от месеци се чувстваше свободен.
— Между другото — обърна се той. На лицето му играеше жива усмивка, — Том каза, че си най- услужливата жена, която е срещал. Бях го предупредил, че е така.
Трей и Кит останаха на чаша бренди дълго след като всички си бяха легнали. Вдигаха наздравици за освобождаването на Трей. Хейзард им бе казал, че разводът ще бъде ускорен от приятели и процесът ще бъде след две седмици.
— За свободата и преследването на щастието — гуляйджийската обяви Кит.
— За развода — Тихо промърмори Трей — и за простора. — Преди Валери той никога не бе имал ограничения и сега безмълвно се закле, че това няма да се повтори.
— Просторът е в Макао… там всичко е широко отворено. По двадесет и четири часа на ден. Ще ти хареса… удоволствие без задръжки, а след Макао ще те заведа на лов за крокодили в Нова Гвинея.
— Все едно да си легнеш с Валери — язвително провлачи Трей.
— Всъщност не е точно така — ухили се Кит. — По време на лов на крокодили разполагаш с пушка. С Валери излизаш на тепиха по гол задник — той повдигна вежди, — тя обича да командва в леглото.
— Опитва се — сдържано отвърна Трей.
— Тогава да пием за отзивчивите жени — весело вдигна чаша Кит.
— За развода.
— Дали не долавям леко предубеждение? — безгрижно се поинтересува Кит. Зелените му очи искряха.
— Все едно да излезеш от затвора с чувство за хумор.
Но с напредването на вечерта унинието на Трей вместо да намалява, ставаше все по-силно.
— Не бива да си тровиш нервите — с блага усмивка го увещаваше Кит. — Не и точно тази вечер.
Трей се отърси от потискащите мисли, завладели ума му. Ако Емпрес го бе чакала, днешната вечер щеше да е радостно събитие.
— Всичко се проваля — отвърна той толкова тихо, че Кит трябваше да се напрегне, за да го чуе. — Забелязал ли си, че очакванията ни често са по-големи от това, което получаваме? — Той сви рамене, вдигна чашата си и я пресуши.
— Никоя ли жена не те беше зарязвала преди това? — макар въпросът да бе зададен без заобикалки, гласът на Кит звучеше безучастно, а самият той се бе излегнал невъзмутимо.
Очите на Трей се преместиха върху проснатата в креслото срещу него фигура и той се замисли за миг, преди да отговори.
— Не — каза той и отново си напълни чашата. — А теб?
— Не.
— Значи, разбираш — засмя се Трей. Той се смъкна в креслото и облегна глава назад. — Въпросът не е в това кой кого е зарязал — опитваше се да обясни той. — Не съм чак такъв егоист. Тази жена ми трови душата.
— Защо? — Във въпроса на Кит се смесваха съчувствие и любопитство.
— Ако знаех, щях да се успокоя. Тя бе… — Трей тихо въздъхна — …всичко — гореща, студена, мека и остра като меч, така дяволски истинска… — Гласът му заглъхна и зъбите му проблеснаха в кратка гримаса. — Авантюристка, която може да засрами дори и Валери.
— Валери определено има дарба — кротко се съгласи Кит. — Трябва да й се признае. Но ти още не си видял Макао. Жените там са — той се усмихна — изобретателни, на моменти дори вдъхновени. Трябва да дойдеш с мен. Яхтата ми е в Сан Франциско. Какъв по-добър начин да забравиш… как й беше името?
— Емпрес.
Веждите на Кит се повдигнаха.
— Скромно име.
— Приляга й — каза Трей. — Кучката!
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
Емпрес прекара есента в Париж уединена скромно в дома си, само с най-близките си приятели, и в очакване на своето дете. Колкото повече наближаваше времето то да се роди, толкова по-често мислеше за Трей. Казваше си, че може би за всяка майка е нормално да бъде податлива емоционално към бащата на детето си. През цялото лято се бе борила със себе си, за да заличи образа на високия, тъмнокос индианец. Споделяше целеустремено лекомислието на обществото, беше се смяла, докато не я заболеше лицето, нарочно посещаваше официални обеди, разходки по магазините, вечери и танци, където мъжете й обръщаха огромно внимание. Времето и активността постепенно ще притъпят силния копнеж, мислеше си тя, ще я отвлекат от спомените, ще я развлекат с нови празненства, ще превърнат Трей в неясен спомен.
„Времето лекува всичко“ — жалка измислица. Въпреки отминаващите месеци, Трей си оставаше скътан и съзнанието й като богатство — складирано и скъпоценно. Нейният първи урок за силата на любовта. Въпреки всичко, колкото и незабравим да бе любимият й, Емпрес оставаше непреклонна, че той не бива да узнае за бебето, което тя носи. Той не беше дошъл. Ако я обичаше, щеше да дойде, но него го нямаше и тя знаеше защо.
Незнаещ покой, развален и разпуснат, той си бе намерил друга. Величественият образ на Валери се появи в съзнанието й наложен върху образите на безкрайна върволица други жени — всичките благосклонни и боготворящи Трей. Той не заслужава да знае за детето си, беснееше тя в пристъпите си на засегнато честолюбие, после покрай яда й се промъкваше една по-лоша мисъл — черна и горчива и я нараняваше — не му пука! Ще му е все едно, дори да разбере.
Както толкова много пъти в миналото, Емпрес седеше под лъчите на топлото есенно слънце в познатата розова градина на хотел „Джордан“. Ароматът на последните рози сладнеше във въздуха. В един кратък миг тя се запита дали всичките години на изгнаничество, беди и несполуки и смущаващите спомени за Трей не бяха просто някакъв сън. Тук, на гравираната каменна пейка, изработена по времето, когато Кралят-Слънце, осмият от монарсите, на които родът на графовете Джордан е служил, е разширявал границите на Франция, й се струваше, че никога не е напускала заобиколената от стена градина с нейния пеещ фонтан и грижливо изравнени алеи. Сякаш родителите й бяха зад прозорците на салона и тя нямаше никакви други проблеми освен да избере най-подходящата по цвят панделка за шапката си. Нима всичко е било само един скок в нереалните фантазии и тя щеше да се събуди, за да разбере, че отново е на петнадесет.
Но при следващия удар на сърцето й бебето ритна и действителността я заля като вълна. Вече не беше онова младо, наивно момиче, вече дори и отдалеч не приличаше на младото момиче, което чака мама и татко да се появят през френските прозорци. Отговорността за семейството й рязко бе сложила край на нейното детство, а Трей Брадок-Блек се бе погрижил за встъпването й в една пълноценна женственост. Би трябвало да го мрази и го мразеше. Мразеше го заради това, че не се бе спуснал след нея като болен от мъка влюбен, но също така го обичаше. Любовта и омразата й съществуваха заедно, преплетени една с друга като тъкан, покрита с усукани спираловидни шарки, без начало и без край. И през всичките месеци, след като напусна Монтана, тя все не успяваше да улови главната нишка, за да я разплете и да си осигури спокойствие.
Не си бе направил труда да дойде за нея, помисли си тя и изпусна лека въздишка, която топлият есенен въздух отнесе. И макар да разбираше, че е наивно да си мисли, че с нещо е по-различна от другите жени в живота му, тя все още се надяваше. Надяваше се той да разбере, че не може да живее без нея. В
