син. — Тя връчи бебето на Аделаид, обърна се към Емпрес, бледна и неподвижна като смъртта, и извади едно малко шишенце от върбовата кошница, която беше донесла със себе си. С огромно търпение, лъжичка по лъжичка Беатрикс сипваше черната течност в гърлото на Емпрес и я караше да гълта, докато не остана доволна от изпитото количество.
— Сега няма да има кръвоизливи — доволно каза тя — и бебето няма да гледа на света през очите на сираче.
След няколко минути, когато Емпрес се съвзе, Беатрикс вече бе изкъпала бебето и го бе повила в снежнобяло одеялце.
— Искам да го подържа — още преди да се е събудила напълно каза Емпрес.
— Откъде знаеш, че е той? — подкачи я Аделаид, доволна от работата, която бе свършила. Тя наистина беше помогнала да се роди едно бебе и бе оживена от собственото си постижение. На лицето й грееше широка усмивка.
„Какъв глупав въпрос“, смътно си помисли Емпрес. Чувстваше се обгърната от някаква мъгла, която й пречеше да мисли рационално. — Искам да го подържа — настоятелно повтори тя, макар гласът и да бе само тих шепот.
Беатрикс донесе сина й и го положи на леглото до нея.
Емпрес с мъка се изправи на лакът, за да го види и по бузите й потекоха сълзи. Мъничкото й детенце я гледаше с очите на Трей. „Как е възможна такава съвършена прилика?“, учудено си помисли тя. Докосна лекичко мекото тъмно кадифе на пухкавата вежда.
— Обичам те! — прошепна Емпрес и взе детето на ръце.
Монтана се присъедини към САЩ през ноември, във вихъра на силно оспорвани кампании за нова конституция и издигане на кандидатури за държавни служители. Последваха обичайните обвинения в подкупничество и корупция и двете партии, които претендираха за места, се събраха в отделни зали, благодарение на съмнителни постъпления и избраха своите фаворити за Сената на Съединените щати. В края на краищата, въпросът беше разрешен през декември от Сенатската комисия по изборите, която с препоръките си даде предимство на републиканските кандидати Сандърс и Пауър, пред претендентите на Демократическата партия Кларк и Маджинис. От продажността и фалшификациите на гласовете на щатско ниво оспорваните избори преминаха в манипулаторските ръце на националната власт и тъй като настоящата администрация бе на републиканците мненията се хармонизираха и се стигна до съгласие за избирането на републиканските кандидати. По такъв начин беше продадена волята на народа в един щат, населен предимно от демократи.
Една студена декемврийска сутрин по време на закуска, Трей влезе в стаята с Бел на ръце.
— Къде си мислиш, че отиваш? — попита Блейз с онова майчинско натъртване, което подканяше Трей да обмисли плановете си още веднъж.
С бодрост, неподатлива на внушения, били те майчински или някакви други, Трей отвърна приветливо:
— На какво ти прилича, мамо… на обичайната ни сутрешна езда? — Беше облечен в кожени панталони, дълго кожено наметало „Хъдзъч Бей“ и обточени с дебела кожа мокасини, за да го предпазват от зимното време. Бел представляваше кожен вързоп.
— Знаеш ли какъв студ е навън? — Блейз потърси с поглед подкрепа от Хейзард, но той само се усмихна и каза:
— Духат северозападни ветрове.
— Много ми помогна — замърмори Блейз.
— Майко, Бел обича ездата, а освен това нищо не се показва навън освен очите й. Виждаш ли? — и той послушно и показа доволния топчест вързоп. — Хайде, сипи ми малко какао. Ще го изпия на път за конюшните.
— Ти си безчувствен — роптаеше Блейз, докато му сипваше, — Ами ако замръзне?
— Увита е в повече кожа от полярна мечка и не съм безчувствен. Тя ми каза, че иска да пояздим — ухилено довърши той, взе чашата и тръгна към вратата.
— Реши ли дали ще дойдеш с нас във Вашингтон? — остави кафето си Хейзард. — Лоуъл ме пита оня ден. Казах му, че не знам. — Сега, когато Монтана вече бе щат, делегатите му можеха да гласуват и всеки, който преследваше някакви интереси, щеше да бъде във Вашингтон за сесията на Конгреса.
Трей се обърна.
— Може. Кога тръгвате?
— След Коледа. Исканията против Съюза за напредък на Монтана май ще бъдат свалени, така че няма смисъл да бързаме за внасянето на жалбата им и споровете, които очаквахме. Явно Сандърс е убедил министъра на вътрешните работи да се намеси.
— Бизнес, както обикновено. Това трябва да му е струвало доста пари. — Тъмните сенки на негодуванието, което го измъчваше откакто Емпрес си беше заминала, бяха подсилени от още един нагъл грабеж на богатствата на Монтана. Съюзът за напредък на Монтана оголваше голяма част от държавната земя заради дървения материал — незаконно. — Не съм сигурен, че машинациите във Вашингтон са моя работа — с лека гримаса каза Трей. — А ако не отида?
— Бел ще ти липсва — засмя се Блейз.
— Тогава идвам с вас — отвърна Трей и от усмивката около очите му се появиха бръчици.
— Винаги си бил разумно момче — мило каза майка му.
— Бел му действа добре — каза Хейзард, след като Трей беше излязъл. — Помага му да не мисли за Емпрес.
— Знам, но ми се искаше днес да си бяха поиграли в детската. Толкова е студено, а Бел е само на три месеца.
— Когато Трей беше на три месеца — нежно й напомни Хейзард, — лагерувахме на мината. — Той се засмя. — А Трей оцеля.
Блейз му отвърна с тъжна усмивка.
— Прав си, разбира се… притеснявам се прекалено много.
— Проблемът ти е, че си полудяла по него, също и по Бел. — В гласа му имаше нежност, не укор. В тъмната красота на очите му се криеше толерантност и разбиране.
— Е, ти също Йон — бързо отвърна тя. — Единствената разлика е, че ти не говориш за това толкова много. — Блейз знаеше, че заради сина си Хейзард би минал и през ада. Беше се погрижил на Трей да не му липсва нищо и го боготвореше с щедростта на цялата си душа, без нито веднъж да го упрекне.
— Стана добро момче — в гласа на Хейзард имаше гордост — благодарение на начина, по който го отгледа.
— А благодарение на теб всички мъже в рудниците и в ранчото го харесват. Да не говорим за обожанието на племето.
— Знае за мините и ранчото толкова, колкото и аз. Мъжете уважават такива хора. — Хейзард се ухили. — А докато печели всички надбягвания и улавя коне при набезите, важността му в очите на племето е гарантирана.
— Йон — тихо каза Блейз, — обеща ми, че сте приключили с набезите. Знаеш какви са властите сега.
— Това са само малки конекрадски набези, мила — успокои я той, но гласът му прозвуча игриво. Набезите бяха последната неограничена свобода, която им бе останала, приемаха ги както децата — веселите игри. — Не можеш да очакваш да се променим за една нощ. Ездата е в кръвта. Помниш ли — нежно продължи той — онова първо паломино, което ти доведох?
Като че ли беше вчера. Видя Хейзард, застанал в мъглата на утрото в златистата светлина на изгрева.
— Помня цветята около врата ти — тихо отвърна тя.
— Онази сутрин ти изпълни сърцето ми, mia cara, и исках да открадна за теб всички коне в полето. — Очите им се срещнаха и особената магия, която само те двамата виждаха, грейна жизнена и трайна.
— Сякаш бе вчера, Йон.
— Така изглежда, нали… сякаш децата и годините някак профучаха покрай нас, без да ги усетим.
