че има син — Максимилиян Лоран Сейнт-Жус дьо Джордан и че приликата помежду им е толкова явна, че дори и Трей не би могъл да го отрече. Макс имаше светлите очи и копринената тъмна коса на Трей и когато се усмихна за пръв път, мъчителните спомени заляха Емпрес със силата на приливна вълна. Усмихваше се по същия начин като баща си — първо бавно, а после изведнъж с цялата възможна топлина като утринно слънце.
Но тя неизменно късаше писмата си. Думите все и се струваха слаби и неточни. Опита любезния тон — студените обективни думи — и дори му писа в трето лице. Помисли си дали да не му изпрати просто едно съобщение. Искаше да му каже за сина му и за радостта, която изпита от това, че двамата имат дете. При всеки опит изразите излизаха някак тромави, сякаш се молеше и тя ярко си спомняше негодуванието му от бременността на Валери и от разярените бащи на многото жени, които всячески избягваше.
Възможно ли бе да е бил неоправдан в толкова много случаи, или за един мъж просто беше по-лесно да се дистанцира от проявите на собственото си неблагоразумие? Изглежда, за него бе прекалено лесно да каже: „Не са от мен“, като че ли самото произнасяне на думите освобождаваше съвестта му от угризения и животът му можеше да продължи сякаш нищо не е било. И тя така и не изпрати писмата си. Не искаше да го моли да обича сина си просто по задължение.
В последно време Емпрес отново бе започнала да приема гости — едно прагматично решение, основано по-скоро на настоятелния натиск на Аделаид, отколкото на собственото й желание. Аделаид се бе погрижила за светския живот на Емпрес и в първите месеци след завръщането й в Париж, тя бе засипана от покани. Макар да бе вдовица и в траур, многобройните й обожатели бяха предани и загрижени за нея.
Мъжете съвсем открито бяха заслепени от красивата млада жена, която си спомняха като слабичка и височка девойка. Сега Емпрес бе по-скоро сластолюбива отколкото игрива и бе надарена с рядка скъпоценна откритост, която напомняше за най-добрите творби на Ботичели. Слънчевата й коса бе предизвикателна със своята непокорност, дори когато тя се опитваше да скрие къдрите си в строги, подхождащи на положението й на вдовица прически. Ако знаеше колко предизвикателна и апетитна изглежда комбинацията между черния цвят на траура, златистите тонове на кожата й и светлокестенявите й коси, тя по-добре би разбрала причините за вечната обсада от многобройни ухажори.
Когато вдигнеше взор, за да погледне някого, зелените й очи, засенчени от разкошни черни мигли, действаха като упойка и кавалерите, които я заобикаляха, незабавно, макар и дискретно, я кръстиха с прозвището „Зелената изкусителка“.
Нехайното й безразличие се възприемаше най-вече като провокация, а искреното й учудване, което много от възгрубичките им комплименти предизвикваха — като очарователна поза. Каквито и да бяха индивидуалните тълкувания на чувствата на Зелената изкусителка, за физическата й красота спор нямаше. Тя бе пищна жена, знойна, сияйна в цветовете на златото фаворитка, желана още повече заради мистериозния й стремеж към усамотение. Нямаше човек, който да не разбира нейния траур, но всеки млад палавник таеше надеждата, че в крайна сметка, именно той ще бъде избраният да сложи край на уединението й.
Предложенията за това
На всички тях тя изпращаше един и същ вежлив отговор: че след изтичането на едногодишния траур, ще обмисли сериозно предложенията им. Правеха се облози за победителите в спора, за благоразположението на Зелената изкусителка и с шансовете си дук дьо Век и принц Иполит дьо Морн водеха първенството.
Както разбираха всички, предложението на дук дьо Век бе ограничено от обвързаността му с брак, но досега този факт не беше попречил особено на репутацията му на пръв женкар в Париж. Богатство, красота и откровено чувствен чар се бяха съчетали, за да осигурят предимствата на дука в отношенията му с жените.
Принц Иполит, много по-млад и вероятно по-податлив на чувствата, бе засегнат от магията на Емпрес в такава степен, че започна да съчинява сонети и за пръв път обърна внимание на непрестанните настоявания на майка му да се задоми.
И така, ухажването бе продължило и докато Емпрес се беше оттеглила, за да дочака раждането на детето си, и сега, след като се бе завърнала към светския живот — още по-красива, ако това бе възможно. Салонът й гъмжеше от елегантни мъже, твърдо решени да опитат късмета си. Макар времето да бе напреднало, годината още не бе изтекла, но, както казваха, надеждата не умира и всеки от мъжете таеше съкровената мечта, че Емпрес ще отстъпи пред ухажванията му и ще преразгледа поведението си през оставащия период от време до края на траура.
Трей се появи в тази наситена с високо напрежение, макар и джентълменска, атмосфера точно два часа след като пристигна в Париж.
По време на шестдневното пътуване настроението на Трей се бе колебало рязко между щастието и потиснатото раздразнение. Когато препрочиташе писмото на Гай, което той правеше толкова често, че знаеше думите наизуст, не можеше да мисли за нищо друго освен за радостта си, че отново ще види Емпрес жива. И обратно — обикновено това чувство го обхващаше след няколко коняка — горчивината изместваше чистото щастие. По дяволите, Емпрес каза, че ще му пише, с ожесточение си мислеше той, а не писа. Нима беше само една користолюбива жена, изпълнена с лични амбиции, която Валери с лекота бе убедила, че той не е на разположение като съпруг? Затова ли си бе тръгнала? В спомените му, оцветени от коняка, неукротимият характер на Емпрес придобиваше предприемчиви черти. Без съмнение, решението й да се продаде в Хелена е било едно доста практично начинание. Предложението й да спаси живота му, сигурно е било продиктувано от страха, че ако умре, в банката няма да осребрят чека му. Дори след сблъсъка си с Валери, Емпрес бе останала невредима. Бе по-скоро ядосана, а не наскърбена.
В по-мрачните мисли на Трей Емпрес бе най-прагматичната жена, която някога бе познавал. Дори в предразполагащото към това общество на границата, белите жени не отиваха Доброволно на търг в някакъв си вертеп. Обяснението й от онази вечер в ранчото, когато му говореше, че ще го чака във Франция, изглеждаше някак си студено и сдържано, без прочувствените сълзи, които човек би могъл да очаква при обсъждането на такава една раздяла.
Беше късно следобед и той отдели време само колкото да се регистрира в хотела и да прехвърли три сака, преди да се спре на консервативния черен цвят. Ръкавици? Без ръкавици. Пари? Натъпка няколко големи банкноти в джоба си, провери още веднъж адреса на Гай и припряно се спусна през фоайето към чакащата го карета.
Не бе подготвен за разкоша на хотел „Джордан“. Не очакваше, когато пристъпи прага и влезе в позлатеното мраморно фоайе, надменният иконом да обяви Емпрес Джордан като госпожа Теранс Майлс. Първата му реакция на новината за нейната женитба бе враждебна, макар че, с горчивина си помисли той, би трябвало да се досети. Нали в първото си писмо Гай бе споделил, че Преси се е погрижила за всичко.
Когато вратите на салона се отвориха и икономът обяви името му, той определено не бе подготвен за същинската тълпа мъже, наобиколила Емпрес, която седеше като кралица сред придворните си. Реакцията му на аромата на бял люляк бе незабавен интуитивен копнеж. Щеше да разбере, че тя е в стаята дори и с вързани очи.
Видимо изненадана, Емпрес ахна и втренчи очи в него. Кръвта се отдръпна от лицето й. Той дойде, бе първата проблеснала през съзнанието й мисъл.
В помещението се възцари подхранвана от любопитството тишина. Всички забелязаха бледността на Емпрес, след което очите им се обърнаха към отворената врата и красивия мъж, застанал в рамката й. Всеки инч, от главата до петите му, бе пропит с екзотика. Личеше, че е със смесена кръв, въпреки безупречната кройка на костюма му. Висок, добре сложен, със сияеща дълга коса, черна като криле на гарван, преливаща в нюанси на синьото, там където улавяше светлината. Бронзовата му кожа бе така прекрасна, че мигом в съзнанието на всички изплува нецивилизованото, диво величие на Запада. Черният редингот, който носеше върху жилетка в лимоненожълти и лазурносини цветове вместо да смекчава, още повече подчертаваше острото усещане за мъжественост в чисто физическия смисъл на тази дума. А когато се усмихна на
