Сребърен пламък

— Хубави години бяха, нали — прошепна Блейз, — въпреки… — Тя преглътна сълзите си, когато спомените за смъртта на децата им я заляха.

Хейзард скочи от стола и я грабна в прегръдките си още преди да се е изтърколила първата й сълза.

— Не плачи, mia cara — прошепна й той, заровил устни в косата й. Люлееше главата й на гърдите си и собствените му очи заблестяха. — Те бяха с нас дълго. Помисли си за щастието, което споделихме… и за всички хубави спомени. — Той отиде до прозореца и оста на изправен пред него. Държеше я в прегръдките си, загледан в собствените им земи, прострели се на мили отвъд планините. Сияйното зимно слънце запали огън в косите на Хейзард, освети великолепните черти на красивото му лице, блесна в сълзите, уловени от миглите му, и засвети в лъскавите златисти нишки на нейния шал.

— Въпреки скръбта, това бяха чудесни години — прошепна Хейзард и тъмните му очи се върнаха върху жена му. — Ти си най-добрият ми приятел — много тихо каза той — моят най-най-добър приятел. И — прошепна той, като докосна леко бузата й с устни — моята страст. — Печалните нотки в гласа му намаляха и той оживя от радостта в него. — Ти си любимият ми партньор на шах — усмихнато прибави той — и най- дипломатичният ми критик. Когато слизаш по стълбите, облечена в бална рокля, стомахът ми все още ме присвива при вида на красотата ти. Но — гласът и очите му бяха изпълнени с любов — аз те обичам най- много точно такава, каквато си сега — окъпана от изгрева на слънцето. Ти винаги си била моето слънце, луна и звезди…

Блейз повдигна глава от рамото му и го целуна по нежната извивка, там, където челюстта му срещаше ухото му.

— В целия широк свят намерих теб. — В блещукащата влага на очите й грееше обожание. — Бяхме толкова щастливи — тихичко въздъхна тя.

Той я целуна нежно, а след това се усмихна с онази кратка ослепителна усмивка, която никога нямаше да й омръзне.

— Ние сме щастливи — каза й той.

За Коледа Кит се върна при майка си. Семейство Брадок-Блек прекараха празника в ранчото и малко след Нова година заминаха за Вашингтон. На третата седмица от престоя на Трей там, пристигна второ писмо от Гай, препратено от ранчото. Новините бяха доста банални и малко остарели. Гай споменаваше дъжда, колко е пораснал Едуард, уроците си по езда, какво правят момичетата и колко им липсва Трей. В края на изложението от светски събития, внезапно дъхът на Трей спря. Последното изречение на Гай гласеше: „Преси вече е добре. Миналия месец едва на умря.“

Когато отново се сети да диша, една силна крещяща тревога, безгранична и жадна като копнеж, се настани на мястото на предишната му преднамерена безучастност. Не можеше да е била болна или близо до смъртта, без той да знае. За него имаше значение да знае, че тя е някъде в големия свят — жива. Огромно значение, в следващия миг реши той. Ако беше умряла, той трябваше да се изправи лице в лице със страшния край. Можеше никога повече да не я види, никога. Тя никога нямаше да се върне. Нямаше да се смее някъде по света или зад следващия ъгъл, или да върви под дъжда, макар че дъждът беше на хиляди мили от него. За първи път от месеци насам той захвърли настрана благоразумието, невъздържано отказа да претегли разумните мотиви и обяснения. Едва не умря, мисълта звънтеше отново и отново в съзнанието му и го докарваше до лудост. Той се изправи стремително, с рязко буйно движение, което запрати стола му назад с трясък. Заминава за Франция! Камбаните на уплахата престанаха да звънтят и по сетивата му препусна въодушевлението.

Няма значение дали Емпрес иска да го види, или не, той искаше да я види. Искаше да види дали изглежда по-различна в космополитичния Париж, дали зелените й очи все още гледат открито и искрят със златна светлина, когато се смее. Искаше да се опита да разбере, може би да прочете истината в очите й. Сигурно не беше много умно да отива там, но отхвърлянето на благоразумието и мъдростта му доставяха удоволствие. Ако не нещо друго, то едно пътуване поне ще поразсее скуката му.

Обяснението, което даде на родителите си, бе кратко, необмислено и жизнерадостно до невъздържаност.

— Първо казах на Бел — каза той, влизайки в кабинета, където Хейзард и Блейз седяха един срещу друг от двете страни на шахматната дъска. — Обясних й, че няма да отсъствам дълго, макар и да предполагам, че не разбира нищо. Чудя се дали не трябваше да я взема — продължи той, като се отпусна в едно кресло близо до майка му. — При твоите представи за териториални права, мамо, да я взема със себе си би означавало да избухне кървава война — усмихна се Трей. — Затова, като послушен син — на това място и двамата му родители го изгледаха с блага недоверчивост, — ще отстъпя пред желанията ти.

Блейз и Хейзард се спогледаха и Хейзард неразбиращо сви рамене.

— Миличък — каза Блейз, — всичко това е малко двусмислено. Къде отиваш?

— Емпрес едва не е умряла — отвърна Трей с тон, който родителите му прецениха като прекалено жизнерадостен, без да им е необходима Бог знае каква проницателност.

— Как разбра? — попита Хейзард, който добре познаваше удивителното въодушевление на сина си.

— Гай ми писа и го споменава в писмото си заедно с всички други новини. Не знам подробностите, но реших да отида в Париж. Мога пак да се видя с Ерик, а през последните шест месеца дукеса Соасон е изпратила поне дузина покани.

— Как е Ести? — поинтересува се Блейз, която знаеше за склонността на дукесата към сина й.

Трей нехайно повдигна рамене.

— Предполагам добре. Знаеш я Ести… елегантна, светска, пламенна, както обикновено. Последното й увлечение е експресионизмът. В предишните си писма ме запознаваше с импресионизма, и то с безкрайни подробности. Може да я накарам да ме разведе из галериите и да купя някои от последните неща.

— Кога тръгваш? — попита Хейзард с мекотата, която бе усвоил до съвършенство покрай ентусиазма на Трей.

— След час — бързо се изправи Трей. — Ще ви изпратя телеграма от Париж. Напомнете на Бел, че няма да я изоставя за дълго. Чао.

Беше преполовил разстоянието до вратата, преди Блейз да успее да попита:

— Имаш ли нужда от нещо, скъпи?

— Да имам нужда от нещо? — разсеяно повтори Трей, като се завъртя. Перспективата да види Емпрес отново изместваше баналните нужди. — Не. Не, благодаря ти, майко. Имам всичко. — Усмивката му беше блестяща.

— Време беше — навъсено каза Хейзард след секунда, когато вратата се затвори зад Трей.

— Имаш предвид? — усмихнато попита Блейз.

— Време беше упоритият глупак да я догони. Още дяволски малко ми трябваше да отида и да я доведа, та да спра проклетата му меланхолия.

— По-голям инат е и от теб, скъпи.

— По-голям инат от мен — повтори Хейзард и закачливо се усмихна. — Твърдоглав е като тебе.

Блейз добре познаваше собствения си темперамент затова не каза нищо.

— Но въпреки това е сладък — с майчинска обич отбеляза тя.

Хейзард се засмя.

— Разбира се, mia cara. Той е съвършен. Също като майка си.

Пътуването му отне шест дни. Шест дни на нетърпение, логическо мислене и неразумни емоции. Трей си напомняше да не очаква нищо, за да избегне разочарованието, предупреждаваше сам себе си, че отива в дома на Емпрес неканен. „Щом като не писа, безброй пъти си повтаряше той, чувствата й очевидно са се променили.“ Той просто искаше да се убеди, че тя е добре. От чисто алтруистични, човешки подбуди, разсъждаваше рационално той.

И упорито потискаше нарастващото блажено очакване.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Бяха изминали повече от два месеца откакто се роди Макс, месеци през които Емпрес се посвети изцяло на новородения си син. През това време поне дузина пъти бе започвала да пише на Трей, за да му съобщи,