сърцето й така подскочи, че тя едва не изгуби дъх. Аполон прекрасно знаеше, че тя повече не може да чака и веднага долепи устни до нейните, изви се гъвкаво като планински рис, настани се отново между бедрата й, тръпнещи в сладостната нега на очакването, за да се гмурне пак в нея и да я изведе до дългоочаквания райски миг.
Сгушена в прегръдката му, едва дишаща, изтощена и заситена, Кити едва сега започна да осъзнава, отначало по-смътно, а сетне все по-отчетливо, какво бе искал да й подскаже той, когато преди малко я бе попитал дали всичко му е позволено.
Обърна лице към неговото. Аполон лежеше морно, със спуснати клепачи, на устните с щастлива усмивка като малко момче.
— Не си спомням ясно какво ти обещах преди минути, когато бях във вихъра на страстта…
Той й отвърна лениво, без да повдига клепачи:
— Беше ми обещала да ме оставиш да действам при пълна свобода на избора.
Едва сега отвори очи, надигна се на възглавницата и я измери със закачлив поглед.
— Но ти този път прекали! — шеговито го упрекна тя.
— Нали най-важното е да се опитам, да сторя всичко, което е по силите ми, за да те даря с колкото може повече наслада. Останалото е без значение.
— Само че това не е хубаво.
— Не е хубаво ли?! — изуми се князът и сега вече напълно отвори очи. — Скъпа, никога не съм очаквал да чуя тези думи от теб.
— Искам да кажа, че… че ме довеждаш почти до лудост и аз не мога да се владея.
— Наистина ли? — предизвикателно се усмихна той. — Мога само да се радвам от това затрогващо признание. Затова ли накрая закрещя така силно? — попита той с нескрито любопитство и вдигна вежди изчаквателно.
Кити се изчерви. Моментално разбра, че повече нямаше смисъл да се опитва да му обяснява.
— Добре де, само че те моля да ми обясниш за какво позволение ми говореше преди… преди да ме накараш да забравя за всичко останало.
— Ами исках да ми разрешиш да потегля на поход с моите джигити — обясни й той с най-спокойно изражение.
Кити веднага се отдръпна от него и рязко се надигна от леглото. Измери го с гневен поглед и смръщи вежди.
— Ако знаех, че за това е ставало дума, никога не бих се съгласила…
— Да, зная, но това можеше да се случи само при нормални обстоятелства — съгласи се той с лека, едва доловима усмивка.
— Значи си се опитал да ме изиграеш? — сърдито попита Кити. Очите й заблестяха гневно. Тя не се успокои дори когато Аполон протегна ръка, за да я приближи до себе си. Недоволно, младата жена рязко се отдръпна от него, след което той не повтори опита си, въпреки че лесно можеше да я приласкае и успокои. Вместо това реши да прибегне до словесни убеждения.
— Скъпа, моля те, първо ме изслушай, преди да взимаш окончателно решение. — За да бъде по- убедителен, Аполон се приближи към нея и я прегърна през раменете. — Не съм искал да те измамя. Беше само шега. Никога няма да си позволя да изтръгвам от теб обещания по нечестен начин. Но що се касае до похода с моите джигити… това вече не е шега и този път не мога да се отклоня от задълженията си. Длъжен съм да замина с тях. Разбери, мила, изтекоха почти осем месеца, откакто не съм ги предвождал в бой, като не се брои, разбира се, онази специална мисия в Сочи, във вилата на генерал Берьозов. — Лицето й веднага посърна само при споменаването на това омразно за нея име и Аполон побърза да я притисне до гърдите си, за да я успокои, преди да продължи: — Става дума за моя свещен дълг, Кити. Като пряк потомък на Искендер хан аз трябва да предвождам колоната от конници. Така е било от векове в тези сурови планини. Но напоследък си бях забранил да напускам долината заради теб и заради нашия син.
Кити унило въздъхна.
— Толкова ли трудно ти беше да стоиш все до мен?
— Не, разбира се, дори напротив, това бяха едни от най-щастливите месеци в живота ми.
— Но ето че сега отново искаш да ме оставиш сама тук.
— Само за няколко дни, Кити. Няма никакъв особен риск за живота ми. Все още имаме много наши хора в Азърбайджан, а Дагестан е изцяло в наши ръце. Ингушетите и осетинците пък държат контрола върху най-важния проход в сърцето на Кавказ и събират внушителна плячка от преминаващите колони. Чеченците не се уморяват да нападат казаците от долното течение на Терек, но трудно ще изтласкат руснаците, заемащи позиции на север от тази река. Преди няколко дни около Арказ е била разбита една дивизия на червените. Целият Кавказ ври и кипи, устремен да защити вековната си мечта за независимост. Изкушаващо е за всеки опитен офицер да се намеси в тази борба. А кой тук има по-богат опит от мен в набезите в тила на врага, във взривяването на противникови складове? Така че нашите съюзници в момента изпитват отчаяна нужда от хора като мен. Но ако ти все пак не си склонна да ме оставиш да замина…
Гласът му внезапно стихна.
Кити вече обмисляше напрегнато какви лоши последици можеха да се очакват, ако приеме предложението му.
— Искаш да кажеш, че ти липсват битките с враговете?
— Да, скъпа. Нали на това посветих толкова години от живота си…
— А сега какво се получава? Аз ти преча да живееш както преди, така ли?
Аполон сви рамене.
— Да, но компенсацията е толкова приятна, че както вече ти обясних, с теб това лято преживях тук, в долината, най-щастливите мигове в живота си. Нямам никакво право да се оплаквам, освен че…
— …че продължи твърде дълго, така ли?
— О, скъпа, не искам да ме мислиш за безсърдечен егоист! Но всеки път, когато виждам как Карим и Сахин се връщат от поредния поход, сърцето ми се свива… По дяволите, и аз вече не зная какво да правя! — Аполон зарови ръка в косата си, но веднага след това я отпусна върху възглавницата. — Нищо, нека да забравим за този разговор. Явно идеята ми не е сполучлива.
— Този път накъде са решили да потеглят твоите джигити? — тихо попита тя, докато го гледаше напрегнато.
Той веднага се напрегна, предусетил, че тя още се колебае какво да му отговори. Погледите им се кръстосаха.
— На юг, към прохода Дербент. След три дни се очаква през този проход да премине керван с много пари, предназначени за червеноармейските части, воюващи в Северен Азърбайджан.
— Какви опасности могат да се изпречат пред твоя отряд?
— О, този набег съвсем не е от опасните, защото ще имаме сериозно числено превъзходство.
Кити си пое дълбоко дъх, преди да изрече съдбоносните думи:
— Ще се моля пред иконата на Богородица, да не се наложи да те чакам прекалено дълго.
От радост очите му светнаха като на малко момче, получило любимата си играчка за коледните празници. Веднага я прегърна и я зацелува разгорещено.
— Ще се върна най-много до четири дни, скъпа, при това без нито една драскотина. О, Кити, не знаеш колко много те обичам!
— Докажи ми го — пламенно прошепна графиня, очакваща ласките му, за да изтръгнат от сърцето й неясния страх, породил се при мисълта за новата им неочаквана раздяла.
И той й го доказа.
Джигитите потеглиха на следващата сутрин още по тъмно. Суровите планинци бяха уверени, че и този път ще се завърнат в аула с победа и с плячка, защото ги водеше княз Аполон Кузин. Още щом се събраха преди тръгване на уреченото място, всеки от мъжете побърза да вдигне високо ръка, за да приветства своя млад предводител. Дагестанците вярваха, че е добро предзнаменование, ако ги поведе на поход такъв славен воин като Младия сокол, който не знаеше какво означава думата „поражение“.
Облегната на парапета на предната тераса, загърната в дебелия си шал, Кити видя как преди да се скрие зад първия завой, Аполон се обърна към вилата и й махна с ръка за сбогом. Леда неспокойно затропа
