Това изискваше бързо мислене и още по-бързо пазаруване. И не пазаруване в Хермес или Шанел. Но как щеше да успее да напазарува икономично в този град на високата и още по-високата мода — кой да се сети? Също така, тя понякога забравяше да си плаща личните сметки поне не го правеше навреме… ако беше заета, което си бе направо ежедневие. Надяваше се да не й отхвърлят картите. Те винаги ги възстановяваха защо в действителност сега тя разполагаше с парите, но това не бе най-удобното време да спори по телефона с някоя компания за кредитни карти и то от някой магазин в Париж. Дали си взе дебитната карта? Трябваше да има пари в сметката й; секретарката й й правеше автоматичен депозит всяка седмица. Но по-лошата мисъл обаче бе… дали изобщо си взе портфейла? Беше си малко неорганизирана.
Няма портфейл. Няма чантичка. Мамка му!
В залата си носеше чантичката — което означаваше, че вероятно е в апартамента на Джони.
Е, почукай на вратата и помоли за нея. Наистина, той е само един обикновен мъж.
Точно така. А Блек Дък, Минесота, е същото като Париж.
Но пък тя нямаше да успее да изгради компания съвсем сама ако беше толкова колеблива.
Тя почука, а когато той дойде до вратата, му прошепна:
— Чантичката ми… — И махна разсеяно сякаш беше сигурна, че е там. За щастие беше. Или щеше да отиде на вечеря с памучен панталон и тениска.
Тя махна още веднъж и тръгна, а вратата зад нея се затвори едва чуто. След като провери в чантичката за дебитната си карта — еврика! — тя хукна по коридора към асансьора.
Нещо скромно, но секси би било идеално, помисли си тя.
Рокля, която показва класа, но не внушава податливост при правилните обстоятелства. В нейния случай това означаваше навсякъде в обсег от една миля от Джони Патрик, който можеше да посочи с пръст към нея. Макар че може би трябваше да се направи на трудно достъпна. Не че му създаде подобно впечатление преди пет минути.
Но една жена винаги може да промени решението си, нали?
Това наистина бе само въпрос на морална сила — каквото и да означаваше.
От друга страна, тя беше във Франция — страната на любовта.
Може би просто трябваше да легне по гръб — буквално и фигуративно — и да се отдаде на доминиращата култура.
Осемнадесет
Той не извика
Но каза:
— Добре изглеждаш в зелено… — Което тя вече си знаеше, защото имаше зелени очи, а тази рокля им подхождаше идеално.
— Благодаря, а ти изглеждаш добре в — тя щеше да каже във всичко, но се цензурира — в този нюанс на синьото. — Ризата му омекотяваше студенината в сивите му очи. Или може би усмивката му правеше това.
— Казвали са ми, че цветът се нарича тинтява.
Ники махна с ръка над предницата на късата си, секси рокля.
— Фъстъчено.
— Определено е достатъчно добро за едно ядене — промърмори той, улавяйки погледа й.
Джорди изтича при тях, разсейвайки надигащата се горещина, която изглежда щеше да стигне до точката на запалване само след секунди.
— Тате! Тате! Виж ме! Върни каза, че приличам на принцеса!
Джони се завъртя и направи драматичен двоен поклон, който предизвика кикота на дъщеря му.
— На вашите услуги, принцесо — каза той и се поклони отново. — А това кралицата ли е? — попита, усмихвайки се към Върни, която се бе издокарана за случая.
— Предпочитам императрица.
Ники не беше сигурна дали тя говори сериозно. Върни изглеждаше сериозна и носеше истински бижута заедно с вечерна чантичка, която висеше върху една от онези ясно разпознаваеми верижки на Шанел.
Джони се усмихна.
— Императрица ме устройва, Върни. Ти ръководиш шоуто по-добре от всеки когото познавам.
— Години практика, млади човече — отговори Върни и намигна. — Само не забравяй да ми напомниш за границата ми от две мартини. Последния път забрави.
— С основателна причина — отбеляза насмешливо Джони. — Няма начин да те ядосам след две мартинита.
— Аз ще го направя — намеси се Джорди. — Аз не се плаша.
Върни се усмихна.
— Тогава ще разчитам на теб, сладурче. Особено ако ще ставаме рано и ще ходим до онова кафе, където сервират ягодовите палачинки, които толкова обичаш. Ще трябва да си почина. — Тя почука по часовника си и погледна към Джони. — Най-добре да тръгваме. Знаете колко дълго се яде във Франция. Хайде, Джорди, ние ще водим.
— Върни държи всички в строя — промърмори Джони с усмивка когато двамата с Ники тръгнаха отзад. — Тя е добра за Джорди. Аз съм малко небрежен към правилата.
В няколкото случая, когато бе виждала Джорди с баща й, не се забелязваха никакви правила. Джони бе архитипът на преданите бащи.
— С правила или без, Джорди изглежда харесва Върни.
— О, да. Те са приятелки. Върни остава при нас от време на време, така че Джорди не я вижда само при Лиза.
— Ти си щастливец.
Той я стрелна с поглед.
— Какво?
— Имам предвид, че си намерил такава бавачка. Не ме гледай така. Това бе напълно невинна забележка. — Тя присви очи. — Май си суеверен.
— Да кажем само, че не обичам да предизвиквам съдбата. Когато стане дума за късмет, имал съм повече отколкото ми се полага.
— И не искаш да те урочасам.
Той сви рамене.
— Предполагам. Животът е твърде непредсказуем.
Искаше й се да каже, че животът, който той води, е по-непредсказуем от другите, с това постоянно пътуване по света, с папараците, които се ровят редовно в боклука ти, да не говорим за любовния живот, който лъсваше по първите страници на таблоидите по цялата планета.
— Може и да е така, нали? — попита тя учтиво вместо това, защото той я водеше на вечеря на едно наистина хубаво място, а страстните им целувки преди малко най-вероятно щяха да доведат до още някоя и друга целувка по-късно вечерта. А сега тя се чувстваше така сякаш Джорди не бе единствената принцеса в групата. Точно сега тя се идентифицираше много с Пепеляшка.
Деветнадесет
Вечерята бе организирана съвършено в тризвездния ресторант Мишелин, който обслужваше президенти, рок звезди и магнати. Главният готвач бе един от знаменитите супер готвачи, който наскоро бе казал:
