За Ники културният шок от едно такова изискано меню бе смекчен от земния разговор на Върни и коментарите на Джорди за противната мазнина от дроб, която тя в никакъв случай нямало да яде, от въпросите й за това кога ще може да опита от онзи шоколадов кейк, който яла при последното им идване тук. За онези, които можеха да си го позволят, уютното малко бистро бе просто още едно квартално кафе с изключение на лимузините и бодигардовете отвън.
Ники трябваше да признае, че само изгледът на хората буквално я порази. Имаше маса с генерали от някаква южноамериканска страна. Блясъкът на медалите им заслепяваше, а количеството шампанско, които погълнаха, бе удивително. Край дискретна ъглова масичка седеше застаряваща женена филмова звезда със значителна слава и наивно момиче, достатъчно младо, за да му бъде внучка, което му правеше любовни муцунки над кафето и портвайна им. Вземи се в ръце, мислеше си Ники. После имаше една маса с британци, повечето от които напоследък се появяваха в новините като дипломати, опитващи се да се оправят с иранците и с техните ядрени амбиции. Кабелните новини наистина бяха един забележителен източник за информация. Тя сякаш ги познаваше лично. Парижаните, които бяха дошли на вечеря, бяха тихи и фини и се наслаждаваха без да бързат на всяко ядене, обсъждайки вината с нюансирана вещина (тя чуваше онези, които седяха зад тях), като се опитваха да не обръщат никакво внимание на туристите.
Тя яде прекалено много, но как да откажеш такава красива храна? Фактът, че в менюто нямаше никакви цени, я поизнерви малко, но Джорди поръчваше по едно от всичко, а Джони изглежда нямаше нищо против, така че тя също прецени, че може да си поръча няколко допълнителни неща. Като двата десерта, защото бе направо невъзможно да стесни списъка до по-малко.
Джорди забрави да спре Върни при третото мартини, макар че Джони и Ники се спогледаха когато тя го поръча.
Той направи гримаса
Ники отвърна на усмивката му и отново заби очи в десерта си. Тя със сигурност нямаше да мъти водата.
Те ядяха по-бързо от другите, благодарение на Върни, която не понасяше бавното хранене, а след кафето и малко отлично порто се върнаха в лимузината, която ги чакаше отвън. Джони освободи бодигардовете си след като кризата с Лиза премина. Настанена на луксозната задна седалка, Ники слушаше докато Джорди, седнала в скута на баща си, сочеше всички забележителни паметници на връщане към хотела.
Единственият паметник от детството й в Блек Дък бе шестметровата плексигласова щука със седло на гара Коноко. Не че не впечатляваше всички на възраст под дванайсет години. Тя сигурно я беше яздила поне милион пъти. Просто не отекваше със същия културен резонанс като Айфеловата кула или Триумфалната арка, или Иглата на Клеопатра, открадната от Египет от Наполеон. (Джорди знаеше дори това. Такива бяха практическите уроци по история за децата на богатите.)
Докато Ники размишляваше за огромната бездна, разделяща нейното детство от детството на Джорди, и не бе напълно сигурна дали завижда или не, колата им спря пред хотела. Сега нямаше време за терапевт. Не че те някога ти казваха нещо. Просто ти вземат парите и кимат с глава в подходящите моменти. И тя знаеше какво говори, тъй като бе платила за четири сеанса — заемайки пари от сестра си — след бягството на Тео.
Джони се наведе и промърмори:
— Позволи ми да приспя тези двете — той кимна към Върни, която дремеше срещу тях — и може да отидем някъде другаде за по едно нощно питие.
— Върни ми обеща да гледам филм преди да заспя — обяви Джорди, дърпайки яката на баща си.
— Няма проблеми, скъпа. — Срещайки погледа на Ники над главата на дъщеря си, той направи многозначителна гримаса
Тя се усмихна и кимна. Може би трябваше да се прави на трудно достъпна. Може би, ако не беше напълно оглупяла, щеше да опита.
Той й се усмихна с ослепителната си усмивка, която я сгря чак до пръстите на краката в новите им божурено розови обувки на високи токове. А когато той й подаде ръка да слезе от лимузината и ги преведе през фоайето на хотела, фразата
Разделиха се пред вратата на нейната стая, махнаха си и тя продължи да ги наблюдава крадешком през полуотворената си врата докато изминаха няколкото метра до апартамента си в края на коридора.
Можеш ли да повярваш? — крещеше едно малко гласче в главата й.
Джони Патрик — най-секси мъжът на света!
Ще дойде при мен!
Когато триото изчезна от погледа й, тя затвори вратата, облегна гръб в нея и потрепери. Никога преди не го беше правила.
Трябваше да се успокои или щеше да се изложи напълно.
Той е просто още един мъж, за бога, каза си тя, говорейки на глас, изричайки думите бавно, за да може да се съвземе.
Той е просто още един мъж, както папата е просто още един германец или Линкълн е просто още един адвокат, или Бил Клинтън е просто още един любител на поничките, или… схващаш картинката.
Но онова, което наистина я вбесяваше, освен известността на Джони, бе фактът, че тя забрави да си купи някакво истинско секси бельо. Толкова се препираше да намери роклята и обувките и да се върне в хотела навреме, та напълно забрави, че има само невероятно просто памучно бельо!
Можеше да се престори, че не носи бельо.
Можеше просто да мине и без него.
Уха! Ако излизаха само за по едно питие, както той каза, в края на вечерта, тя вероятно щеше бъде адски възбудена, а възбудата й щеше да остави петно отзад на полата й. Това щеше да е една шибана излагация. Трябваше да излезе от бара на заден ход. Дори в хубав хотел като този тя не можеше да очаква портиерът да й намери секси копринени бикини по това време през нощта. Такава молба би била извън сферата на техните задължения.
Е, щеше да се извини за памучното си бельо или може би щеше да се държи като зрял човек и нямаше да казва нищо.
Накрая тя реши да не прави нищо. Така беше по-лесно.
Нека той да прецени сам.
Знаейки репутацията му с жените, той вероятно ги беше виждал всякакви, от онези, които използваха кожени ремъци, до онези с коланите на целомъдрието. Действително се носеше тази история, която всички опровергаваха, за него и за онази монахиня в Италия. Даже Ватикана сътрудничеше на славата му.
Е, това се казва да имаш лоша слава.
След нещо такова как би могла да сгреши? Така че — майната му! Щеше да види какви питиета предлага мини барът. И щеше да си пийне едно.
Двадесет
Тя отвори една от онези мънички, микроскопични бутилчици шампанско, които вероятно струваха цяло състояние, и я изпи на две глътки. За щастие не тя плащаше за мини бара. И отбелязвайки това, тя извади още една микроскопична бутилчица и я изпи по-бавно. На три глътки.
Трябваха й успокоителни. Нали?
Макар да предполагаше, че това е най-старото извинение на света — нуждая се от едно питие, за да се успокоя, или за да разведря скапания си ден, или поради някаква друга неубедителна причина, извиняваща пиянството.
Но в нейния случай беше вярно. Успокоителното й трябваше отчаяно.
Защото не всеки ден или всяка седмица й се падаше възможност да бъде с Джони Патрик или с някой като Джони Патрик — всъщност, честно… никога не й се бе падала такава възможност.
Въпреки шампанското тя все още беше напрегната. Нуждаейки се от нещо за разсейване, включи
