Тя се усмихна.
— Не прекалено много. Известно време ще се кая. Но смятам, че ще си струва.
— Мога да ти обещая, че ще е така. Каквото да кажеш, твое е.
— Какво имаш предвид?
— Каквото и да е.
— Имаш предвид всичко сексуално?
— Всичко, всичко — стига да съществува, можеш да го имаш.
— Боже, направо ме побъркваш с тази твоя политика на обща щедрост. Не си луд, нали?
— Не. Само че наистина съм заинтригуван от росната ти и свежа сладост.
— Хей! — Тя не беше сигурна за росната свежест с това дяволито блещукане в очите му.
— Това е комплимент, бебче. Адски си сладка. — За момент той заби поглед във върховете на обувките си преди отново да я порази с онзи хладен сив поглед. — Виж, напомняш ми за живота ми преди неколкостотин години, преди да започна да живея в този измислен, фалшив свят.
— Не съм напълно наивна само защото не познавам кино продуценти и рок звезди — защити се тя. — Не съм паднала от Марс.
— Никой не казва, че си наивна, дори не съм си го помислял. Ти просто си готина. Хей, ето я Джорди. — Той махна на дъщеря си, която тичаше към колата, после се обърна отново към Ники. — Значи всичко е уредено за няколко дни? — попита отново той, сякаш никой дори не беше споменавал нищо за росна свежест и не бе изпитвал двусмислени чувства. Сякаш животът се бе върнал към нормалния си ход.
— Всичко е уредено. — Тя също можеше да обмисли всичко и да се успокои.
За миг устата му се опря в ухото й.
— Уредили сме се в много отношения — прошепна той. После посегна към дръжката на вратата и я отвори. — Хей, моето момиченце — поздрави дъщеря си. — Върни каза ли ти, че заминаваме за Ница?
Ехото от думите му изпълни тялото й с топла жар, макар че, без майтап, тя беше леко стресната от лекотата, с която Джони Патрик можеше да манипулира света според волята си. Тя никога не бе познавала човек, който да може да манипулира дори най-малката, най-мъничката част от света според волята си. А сега пътуваше с мъж, който използваше чартърни полети така, както хората си купуват билети за влака; който спасяваше жени от гангстери и влизаше в ресторанти и хотели така, сякаш ги притежаваше. О, боже, погледни това! Целият им багаж беше докаран на пистата.
— Нашият багаж! — изтърси тя. — Кой го е опаковал толкова бързо?
Той почти бе излязъл от колата, но спря и погледна назад.
— Персоналът в Кастил е експедитивен. Макар че — допълни с усмивка той — помогнало е и това, че познавам собственика.
Разбира се, че го познава. Той познаваше всички, мамка му! И това обяснява отличното обслужване, помисли си Ники и разбра и прекалената любезност, и липсата на въпроси когато се регистрираше. Да не споменаваме за изгледа към Айфеловата кула от стаята й.
След като й помогна да излезе, той за секунда я дръпна по-наблизо до себе си.
— Благодаря, че идваш.
— Благодаря за поканата. — Нямаше време да каже нищо повече. Джорди вече дърпаше баща си за ръкава.
— Тате! Тате! Няма да повярваш колко бързо карахме до тук! Толкова беше забавно! Бари каза, че ни чакаш и че трябва да препускаме! Нали, Върни?
— Можехме да се състезаваме във „Формула 1“ — отбеляза Върни и бузите й се зачервиха леко от вълнението. — Разбрах, че малко бързаш.
Джони срещна погледа й над главата на дъщеря си.
— Стори ми се добра идея да тръгнем. Плува ми се на слънце. А ти какво ще кажеш, сладурче? — попита той, прокарвайки пръсти през къдриците на дъщеря си. — Иска ли ти се да поплуваш на нашия плаж?
— Да, да, да! — Джорди подскачаше от крак на крак. — Веднага ли тръгваме?
— На секундата. Ти ще водиш. Ей натам, където са застанали Коул и Бари.
— Лиза трябва да ти се е обадила по обед — промърмори Върни, настигайки Джони и Ники докато те следваха Джорди. — Видях погледа ти.
— Че кой друг предизвиква криза където и да отиде. — Той се намръщи. — Но вече всичко си е на мястото; Лиза и Шантел тръгнаха към Щатите. Ние ще изчакаме самолета да се върне и аз си помислих, че Ница ще е най-доброто място за това. Ще имаш на разположение два дни да си пийнеш от онова местно вино.
— Убеди ме — усмихна се Върни.
Джони се ухили и погледна към Ники.
— Виното ще ти хареса. То е приятно, меко червено вино.
Тя си помисли, че в Ница ще има неща, които ще й харесат повече от виното, но егото на Джони Патрик вече беше повече от достатъчно.
— Добре звучи — отговори тя вместо непристойния коментар, който бе на езика й. — Аз обожавам червено вино.
Двадесет и пет
Веднъж по телевизията беше виждала вила като тази на Джони. Беше предаване за някакъв колекционер на картини, който искал да живее като Моне и Матис — нали разбирате, да диша същия въздух, да абсорбира същите флуиди, да се отдаде на същия начин на живот без в действителност да твори. Да не споменаваме факта, че онзи тип беше десет пъти по-богат от Моне или Матис — като в действителност и двамата не са били съвсем бедни.
Както и да е, вилата беше страхотна.
Не че завиждаше на Джони за богатството му.
Той работеше за него.
Но, боже, само като си помислеше колко щеше да й е трудно да свикне отново с предишния си живот като се прибере у дома. Човек наистина може да свикне с това великолепие. Като това да имаш лимузина, която винаги да те чака на летището, или нещо като тази райска градина, заобикаляща средиземноморското ти убежище. Обаче да оставим настрани великолепието най-много щеше да й липсва изненадващо земния мъж, който шептеше в ухото й преди да слязат от колата.
— Радвам се, че си тук. От векове не съм се чувствал толкова добре.
Не че имаше време да направи нещо друго освен да отвърне с усмивка преди да бъдат посрещнати от младата жена в боядисани на ръка лятна рокля и сандали, която ги чакаше на широкото мраморно стълбище.
— Клер, искам да те запозная с Ники. Ники, това е Клер, която е достатъчно мила да търпи ексцентричната ни програма — усмихна се Джони. — Извинявам се, че не ти се обадих по-рано. Нещата се наредиха така в последната минута.
— Радваме се да те видим по всяко време — отговори младата жена на английски с лек акцент. — Мари е на плажа, но й казах, че ще изпратя да я извикат още в минутата щом пристигнете. Много се радва, че Джорди ще е тук.
— Веднага слизам на плажа — обяви Джорди щом заобиколи колата. — Може ли, тате? Моооля те! Върни ще дойде с мен, нали?
Джони погледна към Върни.
— Разбира се, хлапе. — Върни подаде чантичката си на Джони. — Когато имаш възможност, изпрати долу малко от онова червено вино — допълни тя. — И голямата ми шапка. — Усмихна се. — Не бих имала нищо против и някаква закуска.
Джони погледна към Клер.
— Аз ще взема шапката ако ти вземеш другите неща. — Обърна се отново към Върни. — Слизаме след минута. Само искам да покажа на Ники стаята й.
— Андре ще занесе нещата на Върни — предложи Клер и се усмихна на Джони. — А за вечеря ще
