— Не казвай нищо, само слушай — сопна се Ники когато Джони вдигна сънено телефона. — А когато приключа — продължи тя и гласът й премина в зоната на пищенето — искам едно раболепно извинение или може би хиляда раболепни извинения. Разбираш ли, мамка му?
— Разбрах те. — Той не беше стигнал толкова нависоко в света на развлекателния бизнес без да знае как да се справя с темпераменти артистични натури. Гласът му бе гладък като стъкло.
— Не се нуждая и от готови отговори като този — изкрещя Ники. — Знаеш ли какво ми се случи току- що? Знаеш ли кой нахлу току-що в къщата ми и ме извлече от леглото докато си спях дълбоко, опря пистолет в главата ми и ме уплаши до смърт, мамка му?
Джони се изправи като свещ в леглото, а адреналинът започна да препуска през вените му, защото имаше много добра представа за кого говори тя.
— Заминаха ли си? — попита късо.
— Да, но не благодарение на теб! И не благодарение на твоята лъжлива, крадлива бивша, която няма да може да каже истината дори ако шибаната испанска Инквизиция я подложи на мъчения!
— Какво искаха? — Тъй като вече не се притесняваше за сдобряването, гласът му беше рязък, когато отхвърли завивките настрани.
— Малката мис Клептоманка очевидно е взела не само черните перли, взела е и един глупав пръстен от онзи тип Юри! И кучката пуснала кутийката в моята чанта на път към летището!
— Не мърдай. Веднага идвам. — Джони скочи от леглото и тръгна към дрешника си.
— Твърде късно е за шибаната кавалерия — наежи се Ники.
— Много зле, но аз идвам. Стой на място. Заключи си вратите. — Всяка дума бе отривиста и решителна. — Горе ли си или долу? — Той нахлу едни джинси.
— Долу.
— Качи се горе и си вземи мобилния; дай ми номера. Идвам за десет минути.
Трябваше да му откаже. Трябваше да го прати по дяволите. Трябваше да отхвърли тази твърде малка, твърде ненавременна помощ с остро негодувание.
— Хайде да е по-скоро — чу се да изрича вместо това, защото се нуждаеше от някого, който да й каже, че всичко ще се оправи. За предпочитане някой, който носи пистолети в раници под седалката на колата си.
— Дяволски съжалявам, че те забърках във всичко това — промърмори той, сякаш успял да долови емоционалната промяна по кабела. — Ще ти се реванширам, обещавам. А сега, дай ми номера на мобилния си, заключи вратите и се качи горе. Нали?
Боже, тя вече знаеше как наистина се чувства човек, когато кавалерията наистина пристигне, за да го спаси. Този мъж беше шибан виртуоз с финеса на дипломат и с мъжкарската увереност на неандерталец.
Тя буквално чуваше как бойните рогове свиреха за атака.
— Там ли си? — прошепна той, а загрижеността в гласа му вибрираше от мили разстояние.
Тя издиша и целият адреналин се изцеди от вените й.
— Да.
— Трябва ми номера на мобилния ти — повтори той с тон, който се използва, за да примамиш котенце да слезе от някое дърво.
Реакциите сякаш се забавиха, мозъкът й стана на каша, докато концентрацията се превърна в хаос. Опита два пъти докато си спомни точния номер.
— Сега затвори — нареди той, наистина нежно, разтревожен, че тя може да се срине докато той пристигне. — Заключи. Качи се горе. — Произнасяше думите много бавно. — От сега нататък аз ще се грижа за всичко.
Е, това е увереност, помисли си тя и затвори телефона.
Увереност, която може да заведе един мъж до върха.
Където всъщност той вече се беше изкачил.
Което я накара да се почувства доста по-добре. Това бе отношението мога да го направя, от което тя се нуждаеше, което можеше да й помогне да престане да си представя хиляди най-лоши сценарии.
Да. Определено почувства, че животът й се подобрява. Сякаш действително се връщаше към нормалното. Сякаш изобщо не трябваше да се мести. Сякаш вече не му беше толкова бясна както преди.
Дали пък не беше добър във всичко?
В секундата, в която Джони тръшна слушалката, той намери мобилния си телефон и потърси в указателя си номер с обозначение Малибу.
Това обаче не беше калифорнийски номер.
Беше международен и докато натискаше бутона, извади една тениска от чекмеджето.
Когато от другата страна някой вдигна, Джони обяви:
— Нуждая се от услуга.
Разговорът беше кратък, не се споменаваха никакви имена.
— Ще изпратя шофьор на летището да те вземе — обеща Джони след като си размениха възможно най-кратките коментари. — Благодарен съм ти за помощта.
После дръпна тениската през главата си, нахлу някакви сандали, написа бележка за Върни и, оставяйки я на кухненската маса на излизане, хукна към колата си.
Тридесети три
След като постави личен рекорд за скорост, Джони спря пред къщата на Ники и й звънна на мобилния докато излизаше от своето ламборджини.
— Отвън съм — информира късо.
Докато стигне до верандата, тя вече стоеше на прага на отворената врата.
Трябваше да цензурира коментара си, но мисълта за полуголото й тяло в тази прекалено омаляла тениска и бикините заедно с тях не беше благоприятна за автоцензура.
— Те така ли те видяха? — Гласът му режеше като нож, а физиономията му бе недвусмислена.
— Добре съм. Благодаря, че попита — отвърна язвително тя, защото не беше в настроение за още едно мъжко либидо, което да работи извънредно след гнусните увертюри на Раф. Наистина ако Джони не започнеше да се държи малко по-мило, при това бързо, доброто й настроение щеше да отиде по дяволите.
— Съжалявам. Зачеркни последната забележка. Много те моля.
Моленето беше добре. Той бе оправдан незабавно.
— Няма как да съжалявам повече, маце. Наистина.
Определено мъж със златна уста. Секунда по-късно той скочи нагоре по стълбите и я бутна вътре.
— Не трябваше да ти говоря така. — Усмивката му беше толкова близка и лична когато затвори вратата. — Но… какво да кажа? Ти си дяволски страстна и това толкова ти отива.
Тя може би го чу, а може би не — нещо за страст. Той бе застанал твърде близо. А тя си мислеше само как да се хвърли на врата му, да се прилепи в него в задушаваща прегръдка и да обяви вечната си любов. Сигурно беше от нервите. Сигурно все още я тресеше истерията. Дори като си помислеше, че думата любов за мъж като Джони си беше чиста лудост.
— Не трябваше да ти се налага да си имаш работа със задници като Юри и Раф. Това направо ме вбесява. — Той я хвана за ръката и я отведе до дивана в дневната. — А сега ми разкажи какво стана. Започни от самото начало. Искам да знам какво са казали и как са го казали. Искам да знам дали са споменали къде отиват. Колкото до Лиза, твърде съм вбесен, за да се занимавам с нея. Адвокатът ми ще се справи с нея. — Сядайки, той дръпна Ники в скута си и я хвана в нежната си прегръдка. — Ще направя всичко възможно, за да те накарам да се почувстваш по-добре след всичко това. Моя е вината, че те са разбрали коя си. Така че дай ми един списък или ми кажи какво искаш, а аз ще го направя.
С такова предложение картбланш онази шеметна фантазия за годежния пръстен веднага зае централно място в съзнанието й. Това беше лудост, разбира се, нещо напълно незряло. Но тя се чувстваше толкова
