останалите и те също обърнаха глави към ефирната фугира и постепенно над приветстващите се хора се възцари тишина.
Увлечен в разговора си, Адам не обърна внимание на внезапно настъпилото спокойствие, докато един от другарите му не му каза за посетителите. Когато я забеляза, усмивката изчезна от лицето му. Какво правеше тук? Той очакваше графа, а не Флора. Докато гледаше към нея въпреки шока, който беше изпитал при появата й, в главата му започнаха да се въртят пламенни картини, изпълнени с плътски удоволствия, но той бързо ги отстрани — в крайна сметка той беше практичен човек. Но младият мъж все още трябваше да се бори с повишеното количество адреналин, бушуващо във вените му в резултат на възбудата от неотдавнашната битка и последвалата луда езда, надминаваща всякакви представи.
А сега я намираше в дома си.
След всички нощи, изпълнени с еротични сънища и с мъка потискано желание, тя стоеше в девствено бялата си рокля на верандата му — толкова близо, че можеше да я докосне. Адам пое дълбоко въздух, подаде юздите на стоящия до него човек, слезе от коня си и се отправи към гостите.
— Простете буйното ни нахлуване — каза той, като наближи терасата, като с мокасините си вървеше абсолютно безшумно по тревата, — но винаги е приятно, когато се връщаш у дома. Простете и за това, че не ме заварихте в дома ми, но се наложи да изминем половината разстояние оттук до канадската граница, докато намерим конете си.
Младият мъж гледаше към Джордж Бонам, докато говореше, чувстваше се несигурен в реакциите си, ако погледнеше към стоящата толкова близо до него Флора. Не можеше веднага да влезе в ролята си на джентълмен и да я обсипе с любезности според западния етикет. Културата на абсароките от своя страна му позволяваше да я отвлече със себе си без задръжки. Този път пренастройването му се стори наистина трудна задача.
— Конете са наистина първокачествени — каза графът. — И аз бих тръгнал да ги търся. Няма защо да се извинявате. Бяхме посрещнати изключително гостоприемно.
При многобройните си пътувания беше виждал мъже с бойна украса и преди. Така че видът на Адам не го впечатли особено.
— Дъщеря ви се представи като очарователна домакиня — добави той.
— Значи сте видели Люси.
Усмивката на младия мъж издаваше любящия баща.
— Тя е много мило дете — каза Флора.
Пресипналият й глас я изненада. Видът на силното тяло на Адам, покрито с бойни краски и други военни атрибути я вълнуваше извънредно въпреки космополитното й минало, въпреки че беше свикнала с различните туземни култури. Може би беше поразена от кървавите петна по панталоните му и от факта, че патрондашите бяха почти празни — доказателство за мрачната му мисия.
Той я погледна за миг, тъмните му очи не се виждаха от черната боя.
— Благодаря — отвърна тихо той. — Тя е радостта на живота ми.
След това обърна поглед към групата от хора и коне и добави:
— Ако ме извините за малко, ще отида да се погрижа за хората си и да съобщя на Люси, че съм пристигнал. После ще се видим във всекидневната… след… да речем половин час. Там ще се чувствате по- удобно сега, след като слънцето вече залезе.
Не искаше последните му думи да прозвучат толкова лично, но то се получи въпреки волята му, като че беше лично заинтересуван от допира на студения въздух по кожата на Флора.
— Не се притеснявайте да ни правите компания — намеси се графът. — Двамата с дъщеря ми сме напълно способни да се погрижим сами за себе си. Ако предпочитате да почакате до сутринта… моля ви, направете го.
— Не — възпротиви се Адам. — Няма да се бавя дълго.
А трябваше. Трябваше никога да не се приближава на по-малко от миля до Флора Бонам. Но тя изглеждаше особено красива с бялата копринена рокля и перлите, а той беше свикнал по-често да прави това, което му беше приятно, отколкото това, което трябваше.
— Зависи само от плановете на Люси — добави с усмивка той и като се поклони леко, се отдалечи.
Флора забеляза, че имаше обеци от розови раковини, когато косата му се отметна назад при изправянето след поклона. Порази я контрастът между деликатните раковинки и неговата мъжественост и сила, бойните краски и оръжието.
Прииска й се много силно да ги докосне.
Обеците обаче ги нямаше, когато Адам влезе във всекидневната след известно време, само леки следи от черната боя образуваха сенки около очите му. Носеше отворена на врата вълнена риза в карминов цвят, кожени панталони и мокасини, косата му, още мокра от банята, беше опъната назад и вързана на тила, така че му придаваше вид на спретнат ученик. Но още щом се отпусна в един от пастелните столове на Изолда, които бяха пълна противоположност на крещящата му мъжественост, предишното впечатление за ученическа невинност изчезна.
— Вашата компания се е понравила на Люси извънредно много — каза с усмивка той. — Благодаря ви, че сте й отделили толкова голямо внимание.
— Удоволствието беше изцяло наше — отвърна любезно графът. — Тя ми напомня за Флора, когато беше на нейната възраст. Веднаж, когато бяхме във Венеция, тя…
— Не започвай пак с някоя от онези истории, татко — каза предупредително Флора. — Сигурна съм, че на никой не му е интересно да ги слуша.
— Предполагам че сте била буйно дете — каза Адам, чиито интереси, въпреки желанието му, бяха насочени най-вече към възможността да бъде вътре в красивата Флора Бонам.
— Като дете бях просто любопитна. Като Люси. Всъщност днес прекарахме известно време в библиотеката ви в разглеждане на картите на Монтана, губейки се в догадки в коя посока сте тръгнали. Тя започна да очаква завръщането ви от сутринта.
— Не предполагахме, че това ще ни отнеме толкова време.
Младият мъж потърка с длан челото си, а после протегна ръка към гарафата върху масата край стола му.
— Изглеждате уморен — каза Флора, изненадана, че думите й прозвучаха толкова съпружески.
Адам вдигна поглед към младата жена за миг, докато пълнеше чашата си, на него гласът й му се стори не съпружески, а учудващо близък.
— Обикновено не остава много време за сън при преследване — отвърна той, опитвайки се да звучи възможно най-неутрално и да не мисли за евентуална близост с Флора Бонам. — Пътувахме три дни — добави той.
Той вдигна чашата към устните си и отпи голяма глътка бърбън, тъй като внезапно почувства, че трябва да се подкрепи.
— Пак ли черните пети бяха взели конете ви? — попита Джордж Бонам.
Адам кимна.
— Те постоянно мародерстват табуните ни, но решиха да изоставят конете, когато ги настигнахме.
Опитваше се да представи нещата по най-безобидния възможен начин, без да намеква за дългото преследване и суровата схватка, продължила през трийсет мили неравен терен.
— Успяхте ли да видите расовите ни коне? — попита младият мъж, тъй като не искаше да продължи да обсъжда започната тема — белите жени неизменно задаваха въпроси, на които не му се отговаряше.
— Мисля че видяхме всичките — отвърна графът. — Направили сте нещо наистина впечатляващо. Въпросът е — продължи той, — за кои от вашите красавци ще можем да се споразумеем. Флора хареса особено много голямата дореста кобила.
„Това означава, че тя ходи на лов с коне“ — помисли си Адам, добавяйки още един елемент към образа на така силно интригуващата го мис Бонам.
— А татко мисли, че би могъл да прибере част от парите на граф Хънтли на конните надбягвания в Аскот с лъскавия ви черен бегач. Миналата година спечели Хари и татко още не е намерил нужния кон, за да му отмъсти.
— Черният пробягва една миля за минута и 46 секунди — каза Адам. — Дяволски бърз е.
— Люси ни каза — обади се събеседникът му. — Тя знае времената на повечето бегачи.
