Флора се усмихна.
— Както знаеш, тя щеше да одобри начина ми на живот. Нали винаги те е придружавала при всичките ти пътувания? Нали съм родена на товарен кораб близо до китайските брегове? Незачитането ми на общоприетите правила вероятно води началото си от еманципираните маниери на мама.
— Тя беше истинско съкровище — въздъхна, изпълнен с копнеж графът.
— И ти никога не намери друга като нея измежду всичките дами, които така страстно те преследваха през изминалите години.
На петдесет и шест години графът все още беше красив мъж. Висок, слаб, загорял от годините, прекарани на открито, с жълтеникаво-рижи коси, леко посивели по слепоочията, той все още възбуждаше женския интерес.
— Не — отвърна тихо той. — Майка ти наистина беше нещо изключително.
Бяха водили същия или подобен на този разговор не веднаж през последните години, тъй като бъдещето на Флора тревожеше баща й. И всеки път тя го успокояваше, истински щастлива от изпълнения си с перипетии живот.
— Ако някой ден открия човека, към когото да изпитвам подобни чувства, аз ще се омъжа за него, но щом не мога да имам деца, няма никаква причина да бързам да се свързвам с някого заради самия брак.
— Лекарите може би грешат.
— Десетина лекари от различни, отстоящи далеч една от друга страни? Съмнявам се. Опасната треска едва не ме уби през онова лято в Александрия. Трябва да бъда щастлива, че останах жива.
— Слава Богу.
Графът все още потреперваше при мисълта, че още малко и щеше да загуби шестнайсетгодишната си дъщеря през оня влажен месец юли. В продължение на седмица тя беше на границата между живота и смъртта и само изкуството на гръцките и арабските лекари я беше спасило.
— А и не забравяй, какви са ухажорите ми, татко. Всички те са прекрасно възпитани и очарователни, но са толкова безинтересни и сухи, че не могат да достигнат до сърцето ми.
— Дори и граф дьо Шастлю ли? — попита с лека усмивка баща й. — Разходката ви в градината на съдия Паркман предизвика някои коментари.
Тя усети, че почервенява.
— Достатъчно съм голяма да постъпвам така, както ми харесва, татко — тихо се възпротиви младата жена, — без да се интересувам от „коментарите“ на непознати хора.
— Нямам възражения по този въпрос, скъпа — увери я спокойно той. — Твоята независимост е толкова важна за мен, колкото и за теб. А ако майка ти беше жива, тя веднага щеше да ти изброи имената на всички авторки, писали за равенството между половете. Само се питах дали Адам Сер все пак не е успял да достигне до сърцето ти.
Тя не отговори веднага, опитвайки се да разбере сама за себе си какво в този мъж я привличаше толкова много. Този факт не можеше да се обясни единствено със силното му физическо обаяние.
— Мисля, че е пробудил известни емоции… — произнесе бавно тя, — но не съм сигурна какви точно и защо.
Усмивката й проблесна за миг в лилавия полумрак.
— Не можеш да не признаеш, че е изключително красив.
— Всичките ти ухажори са били красиви — отвърна баща й.
— Той не е ухажор.
— Може би точно в това е привлекателността му — предпазливо изказа предположението си графът. — Слави се като много див.
— Татко, напомняш ми на леля Сара, която казва че именно развратният ти нрав е привлякъл мама.
Лорд Холдейн се усмихна широко.
— Хм — прошепна закачливо той. — Късно ли е вече за ти напомням да бъдеш предпазлива?
— Страхувам се, че закъснението е от няколко години — отвърна със също толкова широка усмивка Флора. — И знаеш не по-зле от мен, че наследството ми ме защитава.
— Както защитаваше и майка ти. Точно поради тази причина тя настояваше ти също да можеш да го контролираш.
— Скъпата мама знаеше много добре предимствата на наследниците с титли. Така че целият Вирджиния Сити може да клюкарства по мой адрес до второ пришествие, докато аз си правя това, което желая.
— Ако си щастлива, скъпа, и аз ще съм доволен.
— Тогава бъди спокоен, татко, животът ми е истинско съвършенство.
След това разговорът им премина към по-светски теми — обсъждаха броя коне, които възнамеряваха да купят от Адам, спореха дали да изпратят част от тях в Англия за ловния сезон.
— Неговите коне ми напомнят немските хунтари — отбеляза Джордж Бонам. — Наистина са великолепни.
— Най-много ми хареса огромната дореста кобила. Люси ми каза, че можела да прескочи препятствие, високо метър и осемдесет, без дори да се задъха — усмихна се младата жена. — За възрастта си Люси има учудващи познания за конете.
— Не толкова учудващи, като се има предвид, че това е главният интерес и занимание на баща й. Казаха ми, че от десетина години той се бил отдал сериозно на отглеждането на коне.
Графът повдигна чашата си и посочи към облачето прах, образувало се на хоризонта. Проблясвайки на последните остатъци от светлина полупрозрачният ореол започна да нараства, придвижвайки се на запад.
— Някой язди бързо насам — обяви Джордж Бонам, след което изпразни чашата си и я постави на масата.
Изправи се, за да вижда по-добре.
— Ако се съди по количеството прах, което се носи, групата е доста голяма.
Погледът на Флора беше привикнал към подобен вид гледки.
След малко вече можеха да различават свободните коне от тези с конници на гърба си, а когато се приближиха още повече, наблюдателите успяха да различат индианската им украса. Двадесетина конника яздеха в галоп към ранчото, като всеки от тях водеше завързан с въже друг кон. Ритмичният насечен звук от копитата им вече можеше да се чуе.
Групата не намали темпото, когато се заизкачва по хълма към портата на двора. Флора наблюдаваше смаяно изключителната скорост, с която напредваха конниците, като се опитваше да определи оставащото разстояние.
Водачът им се насочи към зелената ливада пред терасата все така без да намали темпото, като че не беше успял да прецени дистанцията, деляща го от струпаната между поляната и пясъчната пътека прислуга.
— Но той ще прегази слугите! — възкликна сподавено младата жена.
Но индианският воин, изрисуван страховито в черно и зелено спря буквално на сантиметри от неподвижната групичка слуги. Хората му го последваха също така безупречно. А когато прахта се слегна, Флора смаяно разпозна Адам под страховитите военни краски. Той се смееше, заобиколен от хората си, с които разменяше радостни поздравления, като че военните походи не бяха нищо друго освен разходка на гърба на коня.
Носеше кожени панталони, а голото му над кръста тяло беше цялото изрисувано, зелените и черните линии по лицето му се подчертаваха от червени резки по челото и носа му, червените щрихи слизаха симетрично надолу по гърдите и ръцете му. Дългата коса падаше свободно по раменете му, когато се обръщаше ту в едната, ту в другата посока, за да говори с един или друг от хората си. Усмивката му се белееше, като смайваше с контраста, който създаваше с черните краски по лицето му. Пушката и увитите около гърдите и гърба му патрондаши говореха за сериозността на задачата им. Това не беше очарователният граф дьо Шастлю, с когото се беше запознала на приема във Вирджиния Сити.
Един от индианците пръв забеляза Флора, която все още стоеше на тъмната веранда — бялата рокля и кожата й проблясваха в полумрака. Застопореният му в една точка поглед привлече вниманието на
