— Това е така, защото тя борави с хронометър при изпитанията — обясни младият мъж, като че беше нещо напълно нормално едно тригодишно дете да се занимава с това. — Не мислите да се явявате в Аскот тази година, нали? Пренасянето на коня с кораб няма да бъде лесна работа.
— Не. Ще прекараме в долината Йелоустоун по-голямата част от лятото. Стига само на местните жители на не им омръзнат постоянните ми въпроси и огледи.
Адам сви рамене.
— Мисля, че повечето от абсароките няма да ви откажат съдействието си. Връзката на нашата култура с белите е с дълга традиция.
— Вашата собствена история е доказателство за това — отбеляза с усмивка графът.
— Точно така. Баща ми пристигнал тук в началото на 30-те години на XIX с принц Максимилиян. Те не са били първите. Абсароките били доста малобройни в сравнение с големите племена живеещи в съседство с тях. Поради тази причина те смятали, че е по-разумно да поддържат добри отношения с белите и с правителството. Когато станело въпрос за земи обаче не можело да се вярва на нито една от страните. Баща ми получил правата над тези земи с акт от Конгреса, което го защитава от по-нататъшни обсъждания на този факт. Това обаче не означава, че понякога не ми се налага да убеждавам едни или други неканени гости, че цялата тази долина е моя — добави той.
— Като например новите скотовъди — отбеляза Джордж Бонам.
— Точно така — съгласи се с лека въздишка Адам. — Те гледат на индианските земи като на свободни територии, без да се интересуват, че договорите за прокарване на пътища през Йелоустоун от миналата година така и не бяха ратифицирани и че тези земи са племенна територия на абсароките.
— Нима гледат и на вас като на индианец? — попита Флора. — Простете въпроса ми, но ми се струва, че се намирате в доста изгодно положение с това си наследство.
— На този свят винаги е добре да имаш пари — отвърна младият мъж без каквито и да е следи от неудобство, причинено от запитването на събеседницата си. — Титлата също не е за пренебрегване заради високата стойност, която има сред модното обществото, което — наблегна с усмивка той, — не липсва и в Монтана, както можахте да се убедите сама на приема у съдия Паркман.
Сега вече се усмихваше широко.
— Така че цветът на кожата и дължината на косата ми са от много по-малко значение, отколкото богатството и знаците по семейния герб.
— Колко странно — отбеляза саркастично Флора.
Широките й разбирания и познаването на различните култури бяха оформили напълно обоснования й цинизъм към социалните претенции. Въпреки че в себе си беше уверена, че репутацията, която Адам си беше спечелил с пушка в ръка беше още една от причините, поради които висшето общество на Вирджиния Сити се беше отнесло толкова толерантно към тях през онази нощ у съдия Паркман.
— Да не би да адвокатствате в полза на простичкия начин на живот? — попита дръзко той, имайки предвид разкошната й рокля и бижута, отпуснатата й поза, чашата шампанско в ръката.
— Често го правя — отговори тихо младата жена в същия дух като събеседника си, без да свежда очи под неприязнения му поглед. — Надявам се, че знаете как да използвате вилица за риба от най-ранната си възраст, щом не сте се отказал от наследството си. Това не ме прави като другите.
— Нима ще водим спор по въпросите на демокрацията? — осведоми се графът, в очите му просветваха весели пламъчета. — Поне майките и на двама ви са американки, което вероятно ви осигурява нужните качества за подобна тема.
— Не е вярно, татко — възпротиви се приветливо дъщеря му. — Никой не спори. Нощта е прекалено приятна, за да я разваляме с дрязги. Ще пиеш ли още един коняк?
— Не, все още не съм попълнил дневника си.
Графът остави на масата празната си чаша.
— Така че, ако ме извините, аз ще се качвам горе. До утре сутринта — обърна се той към Адам. — И не стой до много късно, Флора — напомни й той. Тази му бащина забележка беше нещо обикновено.
— Няма, татко.
Щом бащата на младата жена излезе от стаята, Адам попита:
— Имаш ли навика да стоиш до късно?
— Понякога.
— Следователно и да ставаш късно.
Като жена му, помисли си той, и всички други аристократки.
— Не, не ставам късно. А ти?
— Аз също не. Има много неща за вършене по имението, пък и Люси също се събужда рано.
— Забелязах го. Тази сутрин яздихме заедно. Тя е прекрасен ездач.
— Братовчед й е добър учител.
— Тя ме уведоми за това.
— Имаме късмет, че толкова много от роднините ми живеят наблизо.
— Люси ми показа жилищата им край реката.
— Да, тя ми го каза.
Настана неловко мълчание. И двамата се опитваха да водят банален разговор, а в същото време бяха обсебени от спомена за онази нощ.
— Аз…
— Съжалявам…
— Първо ти — каза Адам, гласът му едва се чуваше.
Флора преглътна преди да заговори, мислейки, че не беше се чувствала така неловко от юношеството си.
— Съжалявам, ако те карам да се чувстваш неудобно.
— Аз не те очаквах.
— Очевидно.
— Прости ми.
— Има ли някоя друга? Ако е така не бих искала да се натрапвам.
— Някоя друга?
— Някоя жена, с която поддържаш връзки.
Вътрешната му борба продължи няколко секунди — една лъжа би разрешила лесно тази дилема.
— Не — отвърна младият мъж.
— Аз ли тогава те карам да се чувстваш неудобно?
— Не — прошепна той. — Не е толкова просто и ти го знаеш.
Флора хвърли поглед към златистата течност в чашата си, след което очите им отново се срещнаха.
— Ти си уморен — произнесе със симпатия тя, — а аз ти досаждам.
— Не, нито съм изморен, — въздъхна Адам, — нито ми досаждаш.
— Много си прям.
— Не мисля, че е така.
Тя се облегна върху възглавниците и го изгледа продължително.
— Ловък тогава.
Веждите му се вдигнаха нагоре.
— Възможно е.
— Трябва ли да чакам, докато ме попиташ? Не знам дали бих издържала.
— Господи, Флора…
Младият мъж затвори за момент очи.
— Не казвай това.
— Съжалявам, трябваше да бъда по-благоразумна.
Той се усмихна внезапно на скандалната мисъл, появила се в главата му.
— Разумен секс?
Погледна я дяволито.
— Ще бъде интересно.
