Тя се усмихна в отговор.
— Бихме могли да опитаме, въпреки че не съм сигурна, че си способен на подобно нещо.
— Нито пък ти. Господи, за това ще ми е нужна известна помощ.
— Може би…
— Не. Не мърдай. Опитвам се да си обясня разумно всичко това. Знаеш ли, че съм те сънувал всяка нощ след Вирджиния Сити? А това наистина ме кара да се чувствам дяволски неудобно.
— Колко романтично.
Флора се усмихна на сила.
— Това няма да промени живота ти.
— Това?
— Сексът с мен. Достатъчно ясна ли съм? Не съм тръгнала да си търся съпруг.
— Мисля, че съм чувал това и преди.
— Много пъти ли?
— Един път, но предостатъчно.
— Но аз не съм като нея.
— Знам. В това се състои и дилемата.
Адам въздъхна, отпусна се на стола и протегна обутите си в кожени панталони крака напред. Брадичката му се озова току над чашата с бърбън в ръката му.
— Колко ще останете? — попита тихо той.
— Тук ли? Не дълго. В Йелоустоун — цяло лято. След което заминавам за Юкатан.
— За?
— За да се срещна с приятелите, с които организираме следващата експедиция. Нямам никакво намерение да ти се натрапвам, Адам.
— Не съм сигурен, че се интересувам от една жена, която изпълва сънищата ми. През последните седмици двамата с Люси успяхме да постигнем нещо като душевен покой. Прости откровеността ми.
— Не става въпрос за друго, освен за секс, Адам. Не се притеснявам.
Той впери поглед в събеседницата си: беше красива като Тициановата Венера, седнала върху луксозното канапенце, изтъкана от чувствена женственост, нежна кожа и лъскава кестенява коса.
— Така би могла да ми предложиш чаша чай — промърмори нежно той.
— Бих могла, но не го правя — отвърна също толкова тихо тя, надигна се от миниатюрното канапе и постави празната чаша от шампанско в края на лакираната маса.
Той не промени отпуснатата си поза, когато младата жена се запъти към него и застана само на сантиметри от обутите му в украсени с мъниста мокасини крака. После тъмните му очи бавно се плъзнаха нагоре по тялото й и, когато достигнаха до нейните, той каза сподавено:
— Мисля, че загубих тази битка.
— И на мен така ми се струва — прошепна Флора.
Този път тя плъзна очи надолу по тялото му. Погледът й се спря върху явната издутина под панталоните му от еленова кожа.
— Затвори вратата.
Гласът му беше като дихание.
Тя го погледна право в очите.
— А ако не я затворя?
Резултат от привилегиите — тя не понасяше заповеди, колкото и меко и завоалирано да бяха дадени.
— Както желаеш — отвърна тихо той.
Адам остави чашата си, поизправи се в стола си, наведе се напред, хвана полите й и започна да повдига тежката коприна.
Тя издърпа дрехата си от ръцете му, към горещата й възбуда се беше прибавило и чувството за наранена гордост. Гласът й прозвуча обидено.
— Така е прекалено публично.
— Нима казваш „не“? — попита арогантно той, погледна я за миг през гъстата мрежа на миглите си и отново се отпусна върху стола.
— А ти? — отблъсна незабавно удара тя, нахалството й не отстъпваше на неговото.
Погледът й се спря за миг върху издутината, опънала кожените панталони.
Усмивката отново се появи на лицето му, пълна с очарование и любезност.
— Бихме могли заедно да затворим вратата.
Тя се усмихна в отговор, удовлетворена от отстъпката.
— Или да използваме твоята или моята спалня.
Той явно обмисляше предложението.
— Или пък неутрална територия.
Тя се спусна така внезапно, че той едва успя да я улови, когато скочи в скута му. После погледна към очите му, в които се четеше изненада. Прошепна, приближила устните си на сантиметри от неговите, обвила с ръце врата му:
— Дали ще бъде възможно да има и легло в тази неутрална територия?
Адам се чувстваше като в рая, когато тази жена беше в обятията му. Цялата беше от копринена топлина и ухание, меките й задни части върху коленете му увеличиха още възбудата му. От разстояние все пак можеше да устои на Флора Бонам, но когато се намираше близо до нея това не беше по силите му.
— Което и да е от всичките — прошепна той, като се наведе да я целуне. — Или всичките те — дъхът му опари бузата й, — ако предпочиташ маратон.
— Ммм…
Ръцете й придърпаха главата му надолу и в мига, преди устните им да се слеят, тя прошепна:
— Покажи ми…
ГЛАВА ТРЕТА
Той я понесе нагоре по стълбището за прислугата, за да избегне вероятността да се срещнат с баща й. Шумоленето на кринолина и полите й, опиращи се в перваза на тесните стълби, слабата светлина, очертаваше релефно решителните черти на лицето му. Кръвта и на двамата кипеше от силното желание. Преди да стигне първия остър завой Адам я намести в обятията си с едно свиване на железните си мускули. Усмивката му вече беше съвсем близо до лицето й, уханието на косите му я опияняваше. Той спря да я целуне на втората площадка — унищожителна, гореща, омайваща целувка, от която и двамата останаха бездиханни.
— Побързай — прошепна Флора, като си пое дълбоко въздух. — Моля ти се…
Той я погледна, тъмните му очи изглеждаха кадифени в полумрака, нетърпението й беше в синхрон с неговото.
— Почакай — в тази дума имаше толкова обещания. — Почти стигнахме.
Той ускори крачка, вземайки по две стъпала.
Когато стигна втория етаж, той огледа осветения от лампи коридор, търсейки най-близката свободна стая.
Само след секунди вече бяха в нея, вратата беше затворена с крак и в мрака той търсеше пътя към леглото. След това я постави върху копринената кувертюра и се отпусна до нея. Тя сама вдигна полите си, толкова лудо го желаеше, докато той развърза панталоните си и само миг по-късно вече беше проникнал в нея. Страстта, стаявана в продължение на две седмици, ги изгаряше така, че първите моменти от тази нощ се губеха от паметта им. По-късно, когато дойдоха на себе си, и двамата се питаха как беше възможно да изпитат такова удоволствие.
— Моите… извинения — прошепна едва чуто Адам, легнал отгоре й, а сърцето му биеше като барабан.
— Няма нужда… — отвърна задъхано Флора. — Вярвай ми…
Той се опита да се усмихне в отговор, но не намери нужната за това енергия. Малко по-късно, когато
