Трапезарията се къпеше в слънчева светлина, звънкото гласче на Люси напомняше чуруликането на птичките навън през прекрасния пролетен ден. Малката маса беше отрупана с китайски порцелан и бляскаво сребро. Какво ли нямаше за ядене там: кифлички, овесена каша, бекон, шунка, яйца на очи, препечени филийки с масло, разноцветни конфитюри. Букетче от светло лилави перуники в ниска сивозелена ваза, така че да не пречи на разговора, украсяваше центъра на кръглата маса. Адам и Флора, седнали един срещу друг от двете й страни, разменяха дискретни усмивки над деликатните цветове. Не бяха спали повече от час. Бяха обхванати от приятна умора след страстната нощ. Близостта им им действаше възбуждащо.
— Може ли да пояздим до леговището на малките лисичета? — попита Люси и пусна лъжичка сметана в топлото си какао така рязко, че то се разплиска от чашата.
— След уроците ти — отвърна Адам, без да обръща внимание на уголемяващите се петна от какао по ленената покривка, като държеше сребърна лъжичка, пълна със сметана в ръка. — Искаш ли още?
— След сутрешните ми часове ли? — попита момиченцето, като спря да разбърква какаото от вълнение.
— Веднага след тях — отвърна баща й.
Приемайки липсата на отговор на въпроса му за „не“, той сложи сметаната в собствената си чаша.
— Кажи на мис Маклауд, че може да дойде с нас, ако желае.
— Клауди не обича да язди.
— Но обича малките лисичета. Тя сама ми го каза.
Младият мъж се присегна и започна да реже шунката в чинията на дъщеря си.
— Може би ще успее да язди стария Чарли?
— Чарли големият дорест кон ли е? — попита Флора, докато мислеше, че беше несправедливо някой да изглежда така добре след една почти безсънна нощ.
Изглеждаше свеж, жив, косата му беше все още мокра от банята, бялата ленена риза беше безупречно изгладена, разкопчана на врата, тъмното му сако беше ушито от първокачествен ирландски вълнен плат. От джобчето за часовника му висеше златна верижка — елегантна подробност, като че беше облечен от умел лакей.
Къдриците на Люси трепнаха в знак на съгласие.
— Да — отвърна тя, докато дъвчеше шунката си. — Чарли е онзи, който обича ябълки.
Очите й срещнаха тези на Адам над главата на детето, двамата размениха бърз, таен поглед, пълен с жарки спомени.
— Кажи на мис Маклауд, че може да вземе мекото монголско седло — каза той, вниманието му беше насочено отново към дъщеря му, а неутралният му тон нямаше нищо общо с характера на натрапчивите мисли, които го бяха обсебили.
— Клауди е прекалено дебела — обясни на Флора и на графа малкото момиченце, — така че обикновено пътува с файтона, но лисичето леговище е нагоре по хълмовете. Малките животинки обаче са толкова мили и пухкави, че сега Клауди сигурно ще промени навиците си и ще опита да язди стария Чарли.
Адам си позволи да наблюдава младата жена, докато Люси й говореше, тъй като това не можеше да възбуди подозрения. Беше очарователна дори в семплата светлокафява копринена блуза и веревна пола. Както и без нищо, напомни му вътрешният му глас под влияние на приятните спомени. Беше невероятно красива с опънатите си назад в кок бакърени коси, въпреки че ярката утринна светлина подчертаваше леките сини сенки под очите й, което го накара да се почувства леко виновен. Трябваше да я остави да поспи малко повече тази нощ.
— Татко, можеш ли да сложиш две монголски седла на Чарли?
Струваше му известни усилия да върне мислите си към въпроса, чакащ отговора му.
— Ще поговоря с Монтоя. Той знае какво харесва Чарли. А сега искаш ли ягодов конфитюр върху кифличката си? — попита той, прозаичната рутина на закуската беше наистина в пълен контраст с похотливите му мисли.
— Можем ли да си направим и пикник?
Той се усмихна.
— Защо не?
Люси плесна с ръце на опасна близост от чашата с какаото, но баща й дори не трепна.
— Искам лимонов пай и захарни курабийки и от ония малки бели пухкави неща, които се топят в устата.
— Може би трябва да попитаме какво искат и другите — напомни младият мъж, тъй като не беше сигурен, че любимите лакомства на дъщеря му бяха по вкуса на всички. — Защо не се уговориш с лейди Флора и с лорд Холдейн — предложи той, като за миг погледът му се спря върху нея, без да се налага да го крие.
Тя веднага отклони очи, изпепелена от огъня в неговите. Чувстваше се така, като че беше я докоснал нежно или целунал пред всички, толкова неконтролируемо беше усещането. Трябваше й цяла секунда, за да възвърне гласа си.
— Какво ще кажеш, татко? — попита тя — беше й нужно време, за да обуздае емоциите си. — Имаш ли някакви предпочитания?
— Ако вземете и шишенце бренди за мен, аз съм доволен — отвърна любезно Джордж Бонам. — А онези малки бели пухкави неща изглеждат много интригуващи — добави той, като се усмихна на Люси. — Наистина ли са хубави?
Бронзовата кожа на Адам беше в контраст със сребърното ножче, с което мажеше конфитюра върху кифлата на дъщеря си. Флора не можеше да откъсне поглед от силните му ръце, от гъвкавите мускули и ритъма на движението им. Гласът на баща й преминаваше край ушите й, беше погълната в съзерцанието и в спомените от изминалата нощ.
— Топят се в устата, Джорджи — отвърна Люси.
След двата дена, прекарани заедно, тя вече се обръщаше фамилиарно към графа.
— Вкусът им е едновременно като на бонбони и на курабийки. Ще ти харесат страшно много — продължи тя, — но гледай да си вземеш няколко преди Клауди да стигне до тях, защото тя ги обича толкова, че може да изяде стотици.
— Ще се ще надбягваме с коне за кошницата със сладките.
Графът се облегна назад, като държеше чашката кафе в ръка и се усмихваше на седящото от другата страна на масата момиченце. Напомняше му за Флора на нейната възраст — тя притежаваше същото очарование, на което никой не можеше да устои и същото светло възприемане на света. Чиста, истинска, неподправена.
— Ти ще спечелиш, Джорджи, защото тя изобщо не може да язди. А аз ще яздя с теб, ако Клауди не ме мъмри, че не се държа като дама. Татко, трябва ли да се държа като дама на пикник?
Адам точно се чудеше дали ще може да остане някъде насаме с Флора през деня, защото само като я гледаше, започваше да разбира какво означава изразът „опустошителна страст“.
Флора усещаше как зърната й настръхват под финия лен на долната й риза и как между краката й се появява познатото пулсиране. И това само защото Адам Сер беше на опасно малко разстояние от нея, като бонбон, до който можеше да стигне само ако се протегне. Тя се въртеше неспокойно на мекия си синьобял стол. Как щеше да издържи до падането на нощта, за да го усети отново в себе си? Не по-малко самоуверена от него, тя не се съмняваше в привлекателността на външността си.
— Татко! Слушай!
— Всичко, което пожелаеш, кукличке — отвърна неопределено Адам, погълнат от плътските си мисли, като се надяваше, че не е дал съгласието си за нещо нередно.
— Йохуу! Благодаря, татко. Сега отивам да кажа на Клауди, че не трябва да ме мъмри, защото ти си ми позволил.
И тя се плъзна от стола си.
— Ще трябва да дойдеш до класната стая, татко, и да съобщиш на Клауди за Чарли. Тя няма да ми повярва.
— Ще го направя, когато дойда да те взема.
