отнесе така грубо и с нея? Или пък той просто беше завършен лъжец и двамата по взаимно съгласие се ползваха от доста голяма свобода, без това да разстройва брака им — много удобно решение за разпуснатите им нрави.
— В такъв случай в Лоншан ще се състезаваш с Вихрушка от Девъншир — отбеляза графът. — Фреди е задължен да го пусне отново, след като завоюва първото място през миналия сезон.
— Тогава те съветвам да заложиш на Магнус по-голяма сума, защото той ще победи.
— По всичко личи — отвърна със съжаление Джордж Бонам, — че няма място за преговори. Предполагам, че не криеш някъде тук брат на Магнус — добави с усмивка той.
— Мога да ти предложа неговия полубрат — каза Адам, — който засега изглежда многообещаващ. Само че е още доста млад. Искаш ли да го видиш? Той е в другото крило, зад двора на конюшнята.
— Той за продаване ли е?
След като домакинът кимна, графът заяви:
— Води ме при него.
Тъмнокафявият кон беше истински красавец — силен, дългокрак, с лъскав косъм, така че само след няколко минути събеседниците вече бяха уговорили цената му. По предложение на Адам един от конярите започна да подготвя животното за пробна езда, така че графът сам да се убеди в изключителната му бързина.
Лорд Холдейн започна да му помага, възбудата му беше явна, коментираше разпалено прекрасните качества на жребеца и възможността в бъдеще с негова помощ да се реваншира към граф Хънтли.
Съперничеството между двамата беше старо, спортно, не нещо сериозно и въпреки това на Флора й стана приятно от оживлението на баща й.
— Ще дойдеш ли, скъпа? — попита графът, когато конярят закопча и последната тока.
Той потупа лъскавия врат на коня.
— Нека да видим какво може да направи това прекрасно създание.
— Имам една кобила, чудесна за яздене от жени и за разходки в Хайд парк — намеси се Адам. — Мислех да я покажа на лейди Флора. Ще те настигнем по-късно.
— В такъв случай — давай, Том — заяви припряно Джордж Бонам, който едва беше изчакал края на обясненията му, изгарящ от нетърпение да се увери в достойнствата на жребеца. — Наистина ли пробягва една миля за 1:46 минути?
И без да се обърнат, двамата с коняря поведоха чистокръвното животно навън, потънали в обсъждане на проблема.
Адам и Флора гледаха как двамата мъже излязоха през високата врата и като че се разтопиха в ярката слънчева светлина. В сенчестата конюшня беше прохладно… и тихо. В резултат на което дишането им беше прекалено силно.
— Нямам подходящ кон за теб — каза тихо младият мъж, прокарвайки леко пръст по изплъзналото се от кока й кичурче коса. — Но ти може би си разбрала.
— Разбира се, че не съм — отвърна тя, без да е сигурна дали не се опитва да излъже сама себе си. — И не ме пипай! — добави тя и отмести грубо ръката му, все още сърдита от сутрешната сцена.
После впи поглед в очите му.
— Мисля, че съм ти ядосана.
— Знам, че съм ти ядосан — отвърна откровено той.
— Нима — рече иронично Флора. — Не бих могла да кажа.
И тя погледна многозначително към пръстите, които Адам точно разтриваше.
Той бавно въздъхна, чувствайки се безпомощен пред ненаситното си желание и пред обаянието, което оказваше върху му тази жена.
— Не ценя особено глупави предизвикателства по повод на съпругата си — каза гневно той. — Особено — добави хладно младият мъж, — след една безсънна нощ.
— Аз ли не те оставих да спиш? — попита помирително Флора. — Или беше точно обратното? — допълни супер любезно тя.
— Не започвай пак — изпъшка Адам.
— Боже, колко сме обидчиви. Каквато и да е обаче причината за твоята умора — уточни със саркастичен тон тя, — аз пък не ценя грубите ти заповеди. Фактът, че сме прекарали нощта заедно не ти дава никакви права над мен. Преди, по време на и след правенето на секс — изброи тя, за да няма опасност от недоразумения, — взимам сама решенията си и ако някой ден пожелая да се запозная с жена ти, ще го направя.
— Независимо дали това ми харесва или не.
В думите му се усещаше едва сдържан гняв.
— Да.
Настана пълна тишина, изпълнена с напрежение.
Далечното крило беше по-празно, конете си почиваха след сутрешните тренировки, светлината нахлуваше през ниските прозорци, пръскаше се в огромното помещение и достигаше до високия сводест таван.
— Може да ръководиш прислугата и малката си империя с желязна десница, — продължи младата жена, нарушавайки тишината и застана полуобърната, с намерението да излезе, — но не и мен.
Със светкавична бързина Адам сграбчи китката й.
— Възможно е да грешиш — прошепна той, като я придърпа към себе си.
Тя не беше сигурна дали светлинките в очите му се дължаха на гняв, палавост или на отражението на светлината от прозорците. Дали си играеше или беше наистина засегнат? Тя обаче отвърна все така сериозно, защото беше свикнала да живее като независима жена:
— Някои хора — произнесе с царствено високомерие тя, — не биха се съгласили да се разполагаш с живота им, мистър Сер.
— Като теб например — рече той.
— Да. А сега, ако обичаш, ме пусни.
— Струва ми се, че си в безизходица.
Все още стискаше китката й, макар и по-слабо.
— Не мисля така, господин графе, защото имам намерение да изляза оттук.
— Не сме в някоя лондонска гостна, скъпа — произнесе провлачено той. — Тук е съвсем друг свят. Не знам дали ще можеш да излезеш оттук.
Но младият мъж все пак пусна китката й, като че искаше да каже: „Опитай!“.
Флора стоеше изпъната като струна. Носеше мъжки тип блуза и обикновена пола, държеше гръбнака си безупречно изправен, без да сваля очи от предизвикателния му поглед.
— Не е толкова лесно да ме изплашиш със склонността си към насилие и с царствените си правомощия в тази долина, Адам. Боже мой, да не мислиш, че едва вчера съм излязла от класната стая?
— Напротив, скъпа — отвърна младият мъж, като се усмихна леко.
Сега вече по погледа му се виждаше ясно, че се забавлява.
— Това, което харесвам в теб са именно твоята откровеност и несдържаност и липсата на светски маниери. От което всичко става много по-интересно.
— И много по-непредвидимо — отвърна разгорещено тя. — Не забравяй това.
Той се усмихна широко.
— И това също.
Изрече го любезно, като че ставаше въпрос за покана за танц, а не за основни жизнени принципи. След това погледът му се плъзна настрани, измери огромните размери на конюшнята, отворената врата и когато очите им се срещнаха отново, той каза, като че беше забравил за какво бяха говорили до преди малко:
— Струва ми се, че сме съвсем сами.
— Сигурна съм, че не за дълго — отговори убедено Флора. — Баща ми ще се върне скоро.
Адам поклати глава.
— Пътеката за тренировки е от другата страна на реката.
— Няма значение. Не съм някоя срамежлива наивница, Адам, която не знае как да постъпи с теб.
Вниманието й обаче постепенно се насочваше към копринената му черна коса, която закриваше
