подобно с друга жена — винаги беше играл на любов с умение и чар, но никога — с чувства. А сега мозъкът му беше обхванат от бурни емоции или може би, мислеше си с известен цинизъм той, това бяха само виковете на нервните му окончания. Каквато и да беше причината, чувствата му бяха дълбоки.
— Може ли… да останем тук… завинаги — въздъхна Флора, почти загубила самоконтрол под въздействие на отприщеното удоволствие… отдадена на желанието си да го продължи възможно най- дълго… погълната напълно от ритмичното движение.
— Тук? — прошепна Адам, като проникна дълбоко в нея. — Или тук?
Шепотът му приличаше на тихо ръмжене, когато я повдигна леко, придържайки я под мишниците, така че стъпалата й се отделиха от пода.
— Ей, шефе!
Острият глас на мъжа разкъса светлата мъгла, в която плуваха. Адам спря за миг и обърна глава към вратата.
Измина още една секунда, докато види мъжа, след което извика:
— Зает съм!
И продължи ритмичните си движения.
Флора замря в ръцете му, леката розовина на бузите й премина в червено.
— О, Господи… Адам!
— Той излезе — прошепна Адам и се наведе да я целуне успокоително по устните. — Никой друг няма да дойде — увери я той, изуменото изражение на Матю все още стоеше запечатано в мозъка му.
— Той ни видя!
Гласът на Флора беше изпълнен с ужас.
— Не ми пука, дори и цяла Монтана да ни наблюдава — отвърна задъхано той и действията му доказваха, че и всичките воайори на света нямаше да могат да го спрат. — Само това има значение, биа — добави той и се отдалечи съвсем малко, така че тя веднага се вкопчи в раменете му, за да го придърпа към себе си. — И това — прошепна той и проникна отново дълбоко.
Ноктите, които се впиха в раменете му го убедиха, че вниманието й пак беше насочено само към него.
— …и това…
Думите излизаха в такт с ритъма на тялото му.
— Не се отказвай сега.
— Като че ли бих те оставила да си отидеш… — измърка Флора, смущаващото нахлуване на Матю вече беше забравено, тялото й беше отдадено само на удоволствието.
Адам Сер беше истински развратен сатир.
Тя беше най-очарователната гостенка, която някога беше имал, реши младият мъж и беше твърде вероятно да запази тази титла и в бъдеще. Флора Бонам не приличаше на нито една от жените, които познаваше, тя беше уникална.
Малко по-късно — когато зрението им се проясни и призрачната музика в ушите им заглъхна — той я понесе навътре, а после и нагоре по тесните стълби, водещи към плевника. Постави я върху ухаещото сено, намести се до нея и започна да я целува нежно, за да я пробуди от вцепенената безчувственост, последвала оргазма.
— Трябва да щадиш повече тялото си, така бързо ще се съсипеш — прошепна той.
— Само с теб съм така… ти криеш някаква магия — отвърна едва чуто тя, все още не успяла да възвърне силите си след бурния оргазъм.
— Или въздухът на Монтана — каза тихо той, като се намести по-удобно до нея. В усмивката му имаше повече нежност, отколкото похотливост, възстановителните му сили очевидно бяха по-големи и по- бързодействащи от нейните.
— В такъв случай би трябвало да го споменават в рекламните брошури…
Гласът на Флора все още беше слаб, очите й — притворени, опитът й да се усмихне завърши със замечтана въздишка.
— Би ли те привлякла подобна обява?
— Ако е добавен и твоят портрет — отвърна закачливо тя.
Магнетичната му красота не се дължеше само на безупречните му черти. Под бялата риза и разтвореното сако, от полираните ботуши и прекрасно ушитите панталони се излъчваше първобитна сила и необикновено спокойствие или може би сигурност. Неговите авторитет и самоувереност й се струваха непреодолими. Дори сега, когато лежеше отпуснат до нея, той имаше вид на привилегирован екзотичен принц, знаещ добре мястото си в живота.
— Радвам се, че отидох у съдия Паркман — каза внезапно той, усещайки пълното й задоволство.
— Значи не си имал нищо против нападателността ми през онази нощ?
— Напротив.
Адам протегна ръка, за да оправи якичката на блузата й и й се усмихна.
— Много съм благодарен.
— Разрошена ли съм?
Типичен женски въпрос.
— Много си сладка.
— Достатъчно…
— За да бъдеш изядена ли?
Той се усмихна.
— Със сигурност.
— От къде взимаш енергията си?
Тя едва можеше да помръдне, сетивата й все още бяха приспани, преситени.
Младият мъж вдигна рамене.
— Роден съм с нея.
Силна ревност прониза Флора при мисълта за Адам Сер, пръскащ на всички страни страстната си виталност.
— Това не ме интересува — отвърна хладно тя.
— За какво става дума?
Между черните му вежди се образува малка бръчка.
Давайки си сметка за своята нелюбезност и за обърканото изражение на Адам, младата жена побърза да каже:
— Извинявай. Изплъзна ми се от устата.
И тя се протегна бавно, като че така можеше да се освободи от ненаситността, която проявяваше към Адам Сер.
Не можеше да знае, че граф льо Шастлю за първи път в живота си гледаше на своята ненаситност с известно притеснение. А докато я гледаше как мърда сладострастно, приличаща на котка или на безупречно обучена хурия, неудобството му се увеличи още повече. И той се намръщи още по-силно.
— Не се цупи, скъпи.
Тя му се усмихваше кокетно.
— Обещавам да бъда по-предпазлива, когато подбирам думите си. Може дори да изпълня един-два пъти нарежданията ти.
И Флора го целуна помирително.
„Колко пъти досега беше приласкавала някой мъж, за да оправи настроението му?“ — запита се внезапно Адам. — „Колко пъти се беше усмихвала в леглото както сега? Колко мъже я бяха виждали в тази предизвикателна поза — разрошена, с порозовели от страст бузи, с вдигнати над коленете поли, с разтворени бедра?“
— Да не би да възнамеряваш да ме биеш? — подразни го тя, гледайки го обвинително.
— Просто някаква мисъл.
