Гласът му звучеше глухо.
— Хм… Изглеждаше дяволски зъл, когато произнесе това, господин графе. Дали ще ми хареса?
Той с мъка прогони натрапчивите видения, припомняйки си, че Флора Бонам беше само временно развлечение, а когато внезапно й се усмихна, младата жена видя в очите му същото покоряващо диво огънче, което беше забелязала за пръв път във Вирджиния Сити.
— Мисля, че мога да ти предложа известна компенсация — изръмжа Адам.
— Колко мило — произнесе с меден глас тя със светнал поглед и започна да разкопчава блузата си.
Той я спря с ръка.
— Не искам да правиш това.
Тънките й вежди се вдигнаха въпросително.
— Аз ще те съблека.
Уханието й го обгръщаше от всички страни — оранжерийна роза и амбра — прекрасно, скъпоструващо, напомнящо му за султанския харем.
Флора се усмихна.
— А после аз ще съблека теб.
Можеше да отвърне с едно „да“ и с всяка друга жена би го направил, но някакви сложни и неопределени причини го накараха да се въздържи от подобен отговор. Тя беше прекалено самоуверена и директна. Всъщност това не би го смутило, ако не го измъчваше въпросът на кой друг беше предлагала същото. Така че той каза само едно „По-късно“ с възможно най-неутрален тон, с ясното съзнание, че тя скоро нямаше да бъде на себе си. Знаеше, че поне в тези мигове се подчиняваше на волята му.
За миг той се запита защо изискваше покорност от красивата лейди Флора — та нали любенето винаги беше било за него само една приятна игра? Тези мисли обаче се изпариха, тъй като въпросната дама, изпълнена със страст и нежност, придърпа главата му, за да го целуне.
Адам я остави за миг, за да донесе чисто одеяло от съседното помещение. Мисията му беше изпълнена с изключителна бързина и точност.
Когато се върна, Флора каза ласкаво:
— Истински джентълмен.
— Просто практичен човек — отвърна с усмивка младият мъж и постели одеялото върху бухналото сено. — Баща ти може да реши да ме извика на дуел, ако се появиш с полепнали по дрехите и косите сламки.
— Горчивият опит ли говори?
Тя не можа да потисне студенината в гласа си, въпреки че се опита, въпреки че знаеше, че ще се люби с него какъвто и да бъде отговорът му.
— Никога преди не съм бил тук — отвърна откровено той с чаровна дяволита усмивка. — Искам да кажа по този повод. Това ли е правилният отговор?
— Абсолютно.
Наистина заслужаваше най-висока оценка за галантността си, мислеше младата жена, докато събуваше ботите си.
— Обикновено не съм толкова мрачна — призна със самоосъждаща се физиономия младата жена, — и се отвращавам от себе си, че се заяждам непрекъснато. Ще ме помислиш за жена си.
— В това отношение не можеш да бъдеш квалифицирана дори за резервния отбор — отвърна с момчешка усмивка Адам, очарован от опита й да се сдобрят. — Изобщо Изолда е в съвсем различна лига, в друга слънчева система — поправи се той.
— Затова пък аз, казваш, съм истинско сладкишче.
— Захаросана черешка.
И младият мъж я взе в обятията си и я постави в средата на листнозеленото одеяло.
— А сега ми разкажи за детството или за любимата си книга, или за най-интересните разкопки, на които си присъствала, пък аз в това време ще видя дали ще се справя с тези смешно малки копченца.
— Родена съм в Йоркшир — започна като че на шега Флора.
Борещият се с копчетата й Адам й се стори очарователна гледка.
— Първата ми гувернантка избяга само след една седмица, защото излях отгоре й какаото си, когато ме упрекваше, че не седя изправена. Каза, че няма намерение да се разправя с една малка хулиганка, колкото и да й плащат за това.
Младият мъж вдигна поглед от копчетата и се усмихна.
— Не си се променила.
— Ммм…
Той отново се съсредоточи върху работата си, седнал с кръстосани крака като някой шивач до нея. Дългите му тънки пръсти вече се движеха по-бързо, след като беше успял да установи някакъв ритъм.
Флора докосна ръката му и той вдигна очи. Погледите им се срещнаха. И двамата си даваха сметка за необикновеното привличане, което изпитваха един към друг.
— Страшно си силен — каза тя, като погали мускулестата му ръка, спомняйки си как беше я вдигнал, като че беше лека като перце.
— Ще ти покажа след малко — обеща той, като засваля блузата от раменете й, плъзна ръкавите през ръцете й, без да пропусне да забележи липсата на корсет, сложи дрехата в края на одеялото.
— Колко остава до завръщането на татко?
Стори й се трудно да говори с нормален глас след многозначителното му обещание да й покаже силата си и то при положение че пръстите му развързваха панделите на долната й риза. Златните слънчеви лъчи топлеха голите й рамене.
— Казах на коняря да не бърза. Един час, а може и повече.
— Значи си знаел!
Той я изгледа.
— А ти не знаеше ли? Точно това разбрах по време на закуската от посланието ти.
Тя срещна хладния му поглед и внезапно се усмихна непресторено невинно.
— А в него споменаваше ли се точно какво искам?
Адам се усмихна широко.
— Не всичко.
Погледът му слезе към гърдите й — великолепни и навирени, подканящи да бъдат целунати.
— Импровизирам.
— И се справяш възхитително — измърка тя, тъй като пръстите му се плъзнаха по закръглената форма на едната гърда. Дланта му бавно се спусна под нея и претегли тежестта й, като че искаше да се убеди, че е добре узряла. После лекичко я пусна, наблюдавайки с окото на познавач потрепването на покритата с атлазена кожа плът. Той се надигна, блажената му въздишка стопли бузата й, докато я повдигаше, за да издърпа затиснатата под нея риза. След това постави дрехата до копринената блуза, разкопча полата, издърпа я надолу по бедрата й, а после майсторски развърза фустите й. Произнесе любезно „Венецианска дантела“, като в същото време вдигна краката й, за да я измъкне изпод тях, така че забеляза удоволствието й едва когато Флора каза:
— Дълбоките ти познания започват да ме отегчават.
Младият мъж пусна фустата върху останалите дрехи и се обърна, за да се наслади на великолепната голота на Флора Бонам, изтегната върху зеленото одеяло. Белите й копринени чорапи и дантелените розови жартиери само засилваха ефекта, създаван от закръглените й форми.
— Много си мъчна, биа — каза с въздишка Адам.
От друга страна обаче избухливият й характер беше безспорно предимство в леглото.
— Искрено искам да не бях го казвал. Да кажа ли, че майка ми колекционира венециански дантели?
— Не.
Обидена физиономия.
— Да излъжа ли?
— Не.
Въпреки че ставаше все по-неспокойна под напора на желанията си.
— В такъв случай нямам какво повече да кажа и разчитам на разбиране от твоя страна.
