Докато лежеше пред него, обхваната от какви ли не емоции, Флора си помисли колко странно беше всичко, което й се случваше. Въпреки недоволството, беше обхваната от непреодолимо желание, противно на всякаква логика. Единственото, което искаше, беше да почувства силното му мускулесто тяло върху своето. Колкото и неприятно да й беше заради всички жени, които беше имал, тя пак го желаеше неистово.
— Легни отгоре ми — каза тя.
— Определено си спомням тази дантела от музея в Шантий — продължаваше невъзмутимо играта си младият мъж. — Това допада ли ти?
Тя кимна, като го погледна дръзко.
— А аз харесвам ли ти?
Гласът му беше тих, почти срамежлив.
Флора си помисли, че той действително беше прекалено скромен за човек, притежаващ такова богатство и власт; човек, който привличаше всеобщото внимание щом само влезеше в някоя стая; човек, известен с подвизите си из будоарите.
— Харесваш ми прекалено много.
— Нищо никога не е прекалено много — отвърна той.
Думите му прозвучаха като страстно обещание.
— Скоро ще трябва да се осъзная и да изляза от това безпътно състояние — рече с безсрамна, изкусителна усмивка младата жена, — за да поискам обратно душата си.
— Надявам се, че това няма да стане скоро — усмихна се Адам, приближи се и седна до нея. — Защо сега да не завършим това, което започнахме?
— Извън определеното време ли излизаме?
Да лежи до него върху мекото сено й доставяше рядко екзотично удоволствие, струваше й се, че се познават от деца или че бяха изолирани от условностите на света, в който живееха.
Той протегна ръка и прокара върховете на пръстите си надолу по ръката й.
— Стой толкова дълго, колкото искаш. Много съм добър в извиненията.
— Значи да не се притеснявам.
— Разполагаш с толкова време, с колкото желаеш…
Пръстите му се преместиха върху гръдния й кош. Бяха по-топли от кожата й, температурата на тялото му като че беше с няколко градуса по-висока от нейната, възглавничките на пръстите му дращеха леко, като че принадлежаха на някой работник — особеност, която досега не беше предполагала, че се среща сред френската аристокрация.
Тя постави за момент дланта си върху неговата, която беше значително по-голяма и след това я придърпа надолу, към корема и още по-надолу, към влажните бакърени къдрици между краката си. Тъмните му очи проследиха движението на ръцете им.
— Имала си полово сношение — каза тихо той. — Виж.
И прокара пръсти по тънките струйки сперма от вътрешната страна на бедрата й.
— Един мъж ме насили да правя секс с него.
Веждите му се вдигнаха учудено, след което той се усмихна.
— И ти се съпротивлява, така ли? — попита Адам, като отново проследи влажните следи, но този път обратно, нагоре, там, откъдето извираха.
— Опитах се.
Клепачите й се притвориха леко и тя го погледна изпод щита на миглите си. Отново почувства познатото пулсиране в долната част на корема си.
— Не знам дали да ти вярвам.
В тона му прозвуча лек укор.
— Очевидно си правила секс с този мъж. Виждам сперма навсякъде.
— Нямах избор. Той беше много силен. Притисна ме до стената, вдигна полата ми и насила проникна в мен.
Гласът й стана дрезгав.
— Беше толкова голям.
— Но не толкова голям, че да става за… тук…
Безкрайно внимателно и бавно той вкара трите си пръста.
— Толкова голям ли беше?
— По-голям…
С известно усилие той прибави и четвъртия си пръст.
— Толкова ли? — прошепна Адам.
— Струва ми се, че толкова — отвърна беззвучно младата жена.
— Но ти очевидно не си спомняш точно.
Той беше силно възбуден, така че му струваше огромни усилия да продължи да говори с все същия безизразен глас.
— Бяхме толкова… разгорещени…
— Хареса ли ти?
Със съвсем същия тон някой църковен служител би могъл да разпитва някой грешник.
— Не мога да кажа — отвърна тя, объркана и нервна.
— Притеснена ли си?
Същият студен глас.
— Да… о, да.
— Защото сексът беше непозволен?
Флора кимна, стиснала клепачи.
— Никой не ви е видял, няма защо да се притесняваш.
— Някакъв мъж влезе.
В гласа й прозвуча същият ужас, който Адам беше чул и тогава.
— Почувствах се унизена.
— Но сега никой не може да ви види. И обещавам, че мъжът, който ви видя, няма да каже на никого. Как ви се струва това, лейди Флора?
Пръстите му започнаха да се движат по-бързо.
— Изключително… приятно, господин графе.
И тя въздъхна блажено.
— Можеш да отвориш очи. Тук няма никой, освен нас.
— Но ти можеш да ме видиш.
Произнесе го колебливо, деликатно, като че беше някоя млада дама, олицетворение на непорочността.
— За мен ти си прекрасна. И не съм скандализиран ни най-малко от поведението ти. Отвори очи, за да видиш колко съм възбуден. Погледни ме — нареди той.
Гласът му прозвуча настоятелно.
Очите й се отвориха — истински пламтящи аметисти, с преливащи цветове. Адам каза по-любезно:
— Погледни го. Искаш ли го в теб?
И той прокара пръст по издутината под панталоните си. Младата жена си пое дълбоко дъх.
— Не бих…
— Но би искала.
Гласът му беше като кадифе.
— Мога да го заявя със сигурност. Тук… ела тук — прошепна той и придърпа ръката й към възбудения си член.
— Какво трябва да направя? — попита тя, без да отделя поглед от въпросната подутина.
— Да разкопчееш панталоните ми — каза нежно той и се облегна на лакти.
— Непременно ли трябва да го направя?
— Ако искаш да ме почувстваш в себе си — отвърна любезно той.
Тогава Флора се поизправи и седна, очевидно окончателно решена, малките й пръсти се бореха с
