твърдата материя на панталоните му за езда, която не искаше да й се подчини.
— Не си особено продуктивна в тази област.
— Съжалявам.
Тя го погледна невинно и благовъзпитано.
— Никога преди не съм правила това.
— Ще се научиш с малко практика — увери я младият мъж. — Ето така — каза той и намести ръката й, за да й помогне, като в същото време дръпна на една страна плата, — обхвани с пръсти копчето и после го измъкни от илика.
Естествено беше да е опитен в разкопчаването на панталоните си, мислеше си Флора, борейки се с гнева си. Винаги ставаше нервна и раздразнителна, когато нещо й напомнеше за легендарната репутация, която Адам имаше сред жените. Може би също така беше сърдита и на себе си, че той я привличаше толкова силно. Тя не помръдна и с променен глас — хладен, прагматичен — каза:
— Защо правя това?
— Защото това ме забавлява — прошепна младият мъж, — а теб те възбужда до полуда. Какво сгреших пък сега?
Спокойствието му, което като че нищо не можеше да наруши, я ядоса още повече. Колко пъти беше играл на тази игра? Защо я привличаше толкова силно, след като никой друг мъж преди това не беше възбуждал подобно трескаво желание у нея?
— Няма значение.
— Кажи ми.
Тонът му беше нежен, гальовен, без сянка от гняв.
Колко успокояващ беше гласът му, мислеше си тя, като че имаше нужда от приласкаване. Дали би могла да потисне като него всяка една емоция? А не го ли беше правила винаги в миналото? Нали точно заради съвършенството й в тази област беше заслужила прякора „Спокойната Венера“.
— Добре, след като толкова държиш да разбереш — отвърна с меден глас Флора, — репутацията, която имаш заради порочния си живот и безразборните връзки ме разстройва.
— Кое те кара да мислиш, че са били безразборни? А твоята ненаситна похотливост също не поражда особено приятни мисли в мен, ако ще говорим за развратни нрави.
Адам беше изненадан, че този въпрос го вълнуваше. Беше още по-изненадан да се чуе да го признава пред друг човек. Обикновено предпочиташе опитни жени.
Неочаквано за самата себе си, младата жена се усмихна:
— Това случва ли ти се често?
— Това ли имаш предвид?
И той се ухили, кимайки към голото й тяло.
— Да обсъждаш принципите си насред любовната игра, господин графе — обяви тя, като безсрамно повдигна едната си вежда. — Репутацията ти като похотлив сатир е добре известна и не подлежи на съмнение.
Усмивката му беше неподражаема, тя почти усещаше вкуса й върху устните си.
— Разбирам — отвърна тихо Адам. — Не, разбира се, че не. Ти си първата, с която ми се случва да споря в подобен момент. Ще продължим ли да обсъждаме нюансите на взаимната си обида или ще… хм… продължим с нещо по-приятно?
— Не разговаряш ли с жените?
— Винаги — излъга хладнокръвно той. — А ти — с твоите любовници?
Въпросът му я свари неподготвена. Не беше го правила. Никой не беше предизвиквал у нея особен интерес, надхвърлящ рамките на страстта. Възможно ли беше Адам Сер да я привлича не само физически?
— Да, разбира се — отвърна младата жена, която не по-зле от събеседника си се справяше с лъжливите отговори.
— Все още имаме четиридесет минути — рече нежно той, след като хвърли поглед към малкия часовник, който измъкна от джоба на сакото си. — А сега за какво ще предложиш да говорим?
Като че спокойно произнесените му думи преминаха през кожата й, през всичките й сетива, през чувствеността й. Как можеше този мъж да излъчва такава силна сексуалност само с няколко безобидни думички? Как успяваше по такъв перверзен начин да изрази нещо съвсем различно единствено чрез тона си?
— Само четиридесет минути? — произнесе беззвучно тя, в гласа й прозвуча недоверие.
— Повече, ако имаш нужда — прошепна Адам, разбрал отговора й и започна да разкопчава колана си.
— Струва ми се, че имам нужда да подремна — измърмори лениво Флора.
Толкова й се беше доспало, че клепачите й тежаха като олово. Сеното ухаеше приятно, светлината, която нахлуваше през таванските прозорчета изпълваше плевника със златисто сияние, наркотикът на слънчевата светлина правеше безчувствени сетивата й.
— Ще те занеса до стаята ти — рече нежно Адам, като махна влажен кичур коса от слепоочието й.
— Не, сама ще отида… само след една-две минути… но…
— Не веднага — помогна й да довърши мисълта си той с разбираща усмивка.
Флора Бонам не беше свикнала с неговия бурен, нещадящ се начин на живот, както, по всичко личеше, и с безсънните му нощи. Най-после той успя да намери достатъчно от разпилелите се фиби, за да възстанови прическата й, като отбеляза усмихнато, докато наместваше с ръце косите й:
— Докато си тръгнеш от Монтана вече ще мога да правя кокове. Всеки път, когато се намирам на по- малко от една миля от теб, аз се държа като някой юноша, който изобщо не може да се контролира.
— А аз съм повече от благодарна за това… — отвърна тихо младата жена, а усмивката й беше толкова изкусителна, че той набързо направи сверка с колко време още разполагаха, така че да не възбудят подозрения. Предпазливостта и здравият разум все пак надделяха и вместо това, той се зае с обличането й. Не след дълго я взе на ръце и се запъти към стълбата.
— Това започва да ми става навик — пошегува се той, докато вървеше през двора на конюшнята към къщата, — да те обличам и да ти придавам представителен вид. За щастие като баща имам опит с обличането на момиченца.
— Както и на големи момичета.
Този път обаче тази мисъл не я разгневи.
— Само едно голямо момиче — нежно я поправи Адам.
— Понякога обожавам лесния начин, по който успяваш да очароваш — измърмори с усмивка Флора.
— А пък аз те намирам прекрасно и забележително лесна по много очарователни начини — прошепна младият мъж.
— Добре — отвърна бодро тя, — в такъв случай не трябва да се чувствам виновна, че се оставям да ме носиш, когато мога да ходя и сама. Въпреки че ми се струва, че наистина ще трябва да походя — продължи тя, тъй като разстоянието до къщата намаляваше. — Всички ще ни видят, ще се зачудят и ще започнат клюките…
— Правилно ли ми се струва, че усещам известна липса на убеденост?
— Неудобно е.
Дебелите му вежди се повдигнаха леко, когато погледна към нея.
— Но не чак толкова неудобно.
Бузите на младата жена пламнаха.
— Ако не беше толкова ненаситен, сега нямаше да съм толкова уморена.
— Приемам цялата отговорност, — отвърна любезно Адам, вместо да се впусне в спорове по повод на това кой беше по-ненаситният. — Два часа сън ще стигнат ли?
— Истински рай — произнесе с готовност тя.
— В такъв случай ще отложа пикника за следобед.
— Сигурен ли си?
В гласа й се усещаше леко неспокойство.
— Ще обясня нещо на Люси — отговори с усмивка той. — Нещо приемливо за тригодишно дете. Пък и не
