цели в живота.
Тя определено представляваше опасност за душевното му спокойствие.
Беше истинска отрова, вече проникнала в кръвта му.
ГЛАВА ПЕТА
Пикникът беше едно от онези съвършенства, които могат да се случат само няколко пъти в живота на човек. Времето беше топло и слънчево, така че лисицата беше изкарала от леговището малките си, за да поиграят навън, в резултат на което малката групичка, пристигнала от ранчото на Адам, наблюдава в продължение на почти един час веселата им игра. Екскурзиантите бяха застанали срещу вятъра и достатъчно далече, за да могат да разговарят шепнешком, без да бъдат чути. Люси се въздържаше от всякакви възклицания. Дори мисис Маклауд, която никой не наричаше в лицето „Клауди“ беше чута един-два пъти да произнася сдържано: „Какъв райски ден!“, когато лисичетата се свиваха като пухени топки и се търкаляха надолу по хълма.
Мисис Маклауд беше изминала успешно пътя до тук върху гърба на Чарли, но успя да слезе от седлото с помощта на двама мъже. След това поотупа от прахта черната си вълнена пола и попита:
— Къде е столът ми?
Сега стоеше удобно разположена в сгъваемия си стол като някой ориенталски владетел. На главата си имаше боне, двойната й брадичка потрепваше, докато ръководеше пикника като роден генерал.
— Графе — рече със специфичното дори за дамите, завършили училище в Единбург шотландско произношение, — сетихте ли се да донесете далекогледа. Виждам някакво животно ей там.
— Люси, предложи на граф Холдейн от целувките.
— Лейди Флора, настанете се на одеялото и си вземете от сандвичите с пушена сьомга.
Адам й подаде далекогледа почти веднага и за известно време потокът от нареждания беше прекъснат, толкова погълната беше гувернантката от гледката.
— Липсваше ми — тихо каза на Флора младият мъж, след като се върна върху карираното одеяло, постлано на земята и се протегна да вземе шишенцето с коняк от дъното на кошницата с хранителни продукти.
Младата жена почервеня, смутена от интимния му тон и се огледа, за да види дали някой не беше забелязал. Люси и баща й обаче извършваха довършителните работи върху лодчицата, която графът беше издълбал от парче дърво, докато бяха наблюдавали лисичетата, а мисис Маклауд за момента беше погълната от съзерцаването на околния пейзаж.
— Никой не ни гледа — прошепна той и отвори сребърното шишенце. — Аз съм самата дискретност. Искаш ли малко? — предложи той, като надигна бутилката към нея.
Младата жена нервно поклати глава — от всички, които познаваше, Адам имаше най-малко нещо общо с дискретността.
— Това ще ти помогне да се отпуснеш — рече с топла усмивка той, като отново й подаде коняка. — Нервна си.
— Нервността ми е от щастие.
Флора учтиво отпи една глътка. Беше в прекрасно настроение, напълно отпочинала след утринния сън, омаяна от присъствието на Адам и от вниманието и грижите му. Тя погледна към Клауди.
— Тя ми напомня за гувернантката, която така и не издържа повече от седмица у нас. Нерви, свързани с детството.
— Клауди е безобидна.
— В какъв смисъл?
Тази жена изглеждаше като охранен сержант, обучаващ на строева подготовка войниците си.
— Не обръща внимание на дребните ми прегрешения и обича искрено Люси.
— Което е достатъчно.
— Предостатъчно. Само обичта й към Люси би била достатъчна.
Флора внезапно си даде сметка, че под външния си дързък и леко непочтителен вид той криеше собственото си нещастие.
— Много си щастлив, че имаш Люси — каза тя.
— Знам. Дори и с цената майка й да е Изолда.
Флора не си спомняше майка си, защото беше умряла в ранното й детство, така че животът с двама родители й беше напълно непознат. Но да имаш жива майка, която не се интересува от теб, трябваше наистина да е много болезнено.
— Но сега, стига тя да не реши да се върне — продължи с усмивка Адам, — както се пее в песента „Животът ще бъде истински хубав“.
— Къде я намери?
Лицето му замръзна за момент, а на слепоочието му потрепна едно мускулче — толкова неприятни бяха спомените, нахлули в съзнанието му.
— Имах предвид мисис Маклауд — побърза да уточни младата жена, притеснена от изписаната на лицето му мъка.
Магията изчезна в миг и той като че отново дишаше свободно.
— Намерих мисис Маклауд във Форт Бентън, застанала на кея, след като беше слязла от последния за сезона кораб, в девет и половина сутринта на осемнайсети октомври преди четири години.
— Изключително точни спомени наистина.
— Тя спаси живота ми — произнесе тържествено той. — Помня всичко до минутата.
И това наистина беше така. Същата тази сутрин той точно беше излязъл от бара на Карсън, където беше прекарал нощта в пиене, хазартни игри и от време на време — в качване на горния етаж с някоя от дамите. Беше нещастно обвързан, нещастно женен за Изолда. Беше дошъл тук, за да посрещне бавачката, която трябваше да е потеглила от Сейнт Луис и която трябваше да се грижи за детето, което очакваха, но тя не беше пристигнала. Друг кораб не се очакваше по Мисури до пролетта и мисълта, че Изолда ще докосва детето му, му беше кошмарна. Не че тя щеше да прояви особен ентусиазъм при тази възможност, но той все пак щеше да се чувства по-спокоен, ако имаше още някой — и то за предпочитане някой мощен и със заплашителен вид — който да се заеме с детската стая.
Единственото, което Изолда беше правила през кратките месеци на брака им, беше да се оплаква: от жегата, от студа, от праха, от вятъра, от липсата на хора с изтънчени маниери наблизо, от предразположението на Адам към алкохола — склонност, появила се след сватбата им, от неудобствата, причинени от бременността й. На последната младият мъж гледаше като на още по-голяма неприятност, тъй като беше принуден да се съгласи на този брак заради предсмъртното желание на баща си.
Не че не чувстваше отговорност към това дете, но обстоятелствата около неговото зачеване му бяха неприятни.
— И оттогава не сте се разделяли — отбеляза учтиво Флора, тъй като мълчанието се беше проточило много.
Върнат към по-приятното настояще от звука на гласа й, Адам каза:
— Клауди се оказа безупречна. Работодателят, който трябвало да я наеме, така и не се появи на пристанището, така че тя стана „нашата Клауди“ по случайност.
— Напомня за английската кралица.
— Само че в доста по-обемен вариант — съгласи се с усмивка Адам. — Трябва да бъда изключително дипломатичен, защото тя ме бие по килограми.
— Ти и дипломатичност? Мислех, че имаш склонност по-скоро към деспотизъм.
Думите бяха произнесени с очарователна усмивка, която стопли сърцето на младия мъж.
— И това ти харесва — каза той, като я гледаше с безсрамно страстен поглед.
— Не, не ми харесва.
Бузите й обаче пламнаха и тя усети познатото пулсиране в долната част на корема си. Беше достатъчно да я погледне по този начин и тя се разтваряше за него.
— Тогава ще трябва да помисля за нещо различно за тази нощ, нещо, което ти харесва.
Зърната на гърдите й се втвърдиха при тези произнесени с тих, леко дрезгав глас слова, при
