Гьотинген и на професор Причард в Лондон.
— А вие помагате на баща си, така ли?
— По-скоро е обратното — заяви гордо графът. — Флора е най-младият учен, представил свои изследвания пред Кралското общество.
— Моите поздравления, лейди Флора — каза учтиво Джеймс. — В такъв случай ще ни изучавате известно време.
— Само татко. Тази есен ще трябва да бъда в Юкатан. Ще правим експедиция за изучаване на тамошните обитатели.
„Трябваше да се досетя“ — помисли си младият мъж. Адам се забавляваше само с жени, за които беше сигурен, че няма да предявяват обвързващи изисквания към него.
— Вие ме учудвате, лейди Флора. Повечето английски дами не биха рискували да стъпят извън Мейфеър.
— Флора не е като „повечето английски дами“ — отвърна с очевидна гордост баща й. — Тя може да язди и да стреля вероятно не по-зле от вас и при нужда да се защити от някой пустинен шейх или татарин.
— Татко, караш ме да се чувствам неудобно. Аз съм най-обикновена — просто обичам да пътувам.
„Най-обикновена“ не беше думата, която би използвал, за да опише Флора Бонам, размишляваше Джеймс. Тя му напомняше за много от картините, на които беше изобразена Венера — от нея се излъчваше същата поразителна чувственост. Във виолетовите й очи се долавяше особена страстност. Тежката маса коси, в които проблясваха златисти светлинки, сякаш мамеха да бъдат погалени. Дълбокото деколте разкриваше част от пищната й плът, а устните й бяха пухкави, предизвикателни и пълни с обещания.
Надяваше се, че тя ще тръгне по-скоро за Юкатан, защото при настоящото неясно положение на нещата, през следващите месеци той щеше да се нуждае от цялото внимание на Адам.
Джеймс сподели тези си мисли с братовчед си по-късно същата вечер, когато двамата се отделиха в библиотеката след играта на билярд и се настаниха край прозорците, гледащи към планината. Звездите блестяха ярко в нощното небе, сребърната луна висеше над скалистите върхове.
— Изглежда си сериозно влюбен — каза Джеймс. — Оставил си се да те победи.
Адам вдигна рамене.
— Почти не съм се оставил да ме победи. Тя е дяволски добра. Видя ли редицата от седем изстрела? Последният път, когато видях нещо подобно, беше преди няколко години в Париж, когато Дювал победи Франсоа. Флора е наистина майстор.
— И то и в други области, съдейки по страстните погледи, които разменяхте тази вечер.
Адам се усмихна.
— Тя е удивителна.
— Кога си тръгва?
В гласа на Джеймс прозвучаха строги нотки.
— След ден-два.
— И тогава ще мога да разчитам на цялото ти внимание?
— Винаги си го имал, Есх-ка-ка-мах-ху — отвърна Адам.
— Ще я оставиш ли тази нощ?
— Ако трябва. Изпитваш ли ме?
— Трябва да съставим план как да избегнем доброволците на Мар или при нужда да се защитим, както и да се споразумеем с племето Дакота, което скоро ще започне да търси съюзници. А аз ще трябва да тръгна рано сутринта към летния лагер.
— Ще дойда да те видя преди да тръгнеш.
— След като тя заспи ли?
Адам кимна.
— Тя те чака, така че върви — каза Джеймс. — Мога да намеря стаята си и без теб.
ГЛАВА ШЕСТА
Тя го чакаше в стаята му, седнала напълно облечена в средата на леглото.
— Не знаех колко дълго ще стоиш с Джеймс. Не знаех и дали няма да влезе някой от прислугата. Сърцето ми блъскаше в гърдите.
Адам затвори внимателно вратата.
— Разпоредих се тази нощ никой да не ме безпокои.
Тя си отдъхна с облекчение и се отпусна игриво назад върху възглавниците. След това бързо се извъртя на една страна като вихрушка от бяла плът и небесносиня коприна.
— Вие мислите за всичко, нали така, мистър Сер.
Усмивката й внесе топлина в стаята.
— Опитваме се — усмихна се в отговор младият мъж.
Погледът му се насочи към часовника от абаносово дърво и злато върху камината.
— Още е рано. Какво би искала да правим?
— Има ли някакъв избор?
— Винаги.
— Първо бих искала да танцувам с теб.
— Тук?
Тя кимна. Тази идея й беше дошла още през деня, когато по време на пикника някой спомена за Тюйлери и на нея внезапно й се прииска да бъде с Адам в Париж, пред очите на неговите приятели и роднини. Това беше опасна мисъл, която съвсем не беше характерна за нея.
— Ще трябва да пееш.
— Или пък ти.
Веждите му се вдигнаха нагоре, когато се подпря на вратата.
— Искаш прекалено много.
— Ще го направиш ли?
— Ще опитам.
И той превъртя ключа в ключалката.
Когато тръгна към нея, тя усети вече познатото вълнение, което я обхващаше винаги при вида му. Тази вечер той беше много елегантен — с черен редингот и бродирана жилетка, лъскавата му черна коса беше като първобитна украса към модерното му облекло. А когато застана до леглото с протегната в знак на покана ръка, Флора забеляза необуздана чувственост в очите му.
— Струва ми се, че този танц е мой, лейди Флора — каза тихо младият мъж.
Пръстите им се докоснаха, после ръката й легна върху неговата и те се усмихнаха един на друг като двама влюбени, които споделят своето щастие, удоволствия и интимни мигове и ги запечатват завинаги в паметта си. Той я залюля в обятията си, обхванат от същите необуздани емоции, последвали разговора му с Джеймс — нуждата да я докосва и да я прегръща, ненаситния му глад за топлината на тялото й. А Флора обви с ръце врата му и се притисна силно към него, като че въпреки бурната страст и близостта му, минутите на щастието, което изживяваха заедно, намаляваха неумолимо.
Адам остана известно време така неподвижен, силното удоволствие внезапно беше задушено от меланхолия.
— Запомни този момент — прошепна младата жена.
Очите й се напълниха със сълзи. Чувстваше се така, като че вече го беше загубила. Усещането беше толкова силно, че тя докосна бузата му, за да се увери, че наистина е тук.
Той кимна мълчаливо и като обърна глава, докосна пръстите й с устните си.
— Май шейсет и седма — измърмори Флора, усещайки топлия му дъх върху пръстите си.
— Няма да забравя.
