— Знаете ли кога ще се върнете?
Тя автоматично пооправи нощното си боне и напъха в него изпадалите кичури жълтеникава коса — чувството й за благоприличие присъстваше непрестанно в живота й, дори и когато беше облечена с намачкана нощница.
— Колкото може по-скоро. Грижете се за Люси и заради мен.
— Като че ли е нужно да ми го казвате — подсмръкна леко тя, — та нали съм с нея от деня на раждането й. По-скоро аз трябва да ви кажа да се грижите за себе си, тъй като проклетата милиция само язди насам-натам и гледа да застреля всеки, който й заприлича дори и слабо на индианец. Както ония диваци англичаните, които през 45-та година изклаха целия клан на баба ми и не оставиха незасегнато нито едно шотландско семейство.
— Аз винаги внимавам, мисис Маклауд — отвърна с усмивка Адам. — А и сме добре въоръжени.
— „Ще спечели онзи, който има повече барут“ повтаряше често чичо Роди и сигурно е знаел, тъй като през целия си живот трябваше да се спасява от преследванията на митничарите. Виждам, че бързате, затова отидете да събудите Люси и тръгвайте. Само още нещо — добави припряно тя. — Семейство Бонам ще стоят ли още? Люси се привърза страшно много и към двамата.
Младият мъж долови в гласа й нотки на съчувствие. Той се поколеба за миг, тъй като не знаеше със сигурност какви са плановете на графа и дъщеря му, но най-вече не беше сигурен, че в крайна сметка няма да се върне в спалнята си и да каже „Не си отивай“ на Флора. Не беше сигурен и относно намеренията на Клауди.
— Може да им предложите да останат още малко, ако мислите, че Люси ще бъде доволна. Завръщането ми зависи от обстоятелствата.
— Изстреляйте един куршум в някое от тези „обстоятелства“ и заради мен и Господ да ви пази.
Адам се усмихна.
— Изненадан съм, че методистките ви богове са толкова кръвожадни.
— Презвитериански, милорд, и те нямат нищо против наказването на злонамерените люде от време на време.
Не напълно разбудена, Люси погледна баща си, който я взе в ръце и сънено измърмори с типичната детска доверчивост:
— Донеси ми моята люлка за бебето Дий-Дий.
Привикнала с внезапните заминавания на баща си, тя не се беше изплашила ни най-малко от среднощната му поява.
— Обещавам. А ти помагай на Клауди да се грижи за имението.
— И също и за Джорджи и за Флора. Мога ли да им сервирам чай във всекидневната?
— Ще кажа на мисис О, че докато ме няма ти ще бъдеш домакинята — каза Адам и се усмихна на дъщеря си.
— Връщай се по-бързо, татко, защото обеща да ни заведеш да плуваме във вира, пък още не си го направил и Флора и Джорджи умират от желание да го видят.
Милицията на доброволците и злите им намерения не фигурираха в бележника с ангажиментите на детето му. А това наистина даваше известна утеха на баща й.
— Ще си дойда при първа възможност. Сега целуни татко.
След като двамата млади мъже излязоха от границите на земите на ранчото, след като бяха обсъдили подробностите, около успешното преместване на лагера на по-безопасно място, часове по-късно, когато те все още яздеха на север, Адам с изненада откри, че въпреки волята му мислите му се въртяха непрестанно около образа на Флора Бонам във вира — картините бяха толкова истински, толкова въздействащи, че по едно време той разтърси глава, опитвайки се да се отърси от тях. Подсъзнанието му обаче не можеше да бъде толкова лесно повлияно и Флора, под пъстрата сянка на върбите, излизаше усмихната от водата, показвайки все по-голяма част от пищната си голота и разтваряше ръце към него — тази тема се развиваше в най-различни вариации — като се движеше сред въображаемите пейзажи в мозъка му.
Малко преди да пресекат реката и да се появят в демонтирания лагер, изведнъж му дойде на ума, че Флора можеше и да е забременяла. Очевидно сериозността на предстоящото прибързано преселване не беше в състояние да подчини подсъзнанието му.
Обикновено жените, с които се свързваше единствено заради удоволствието, бяха опитни и също като него не бяха склонни да се занимават с каквито и да било последствия от взаимната си страст. Флора обаче не си беше послужила с никоя от известните му предпазни мерки, а неговото желание така и не беше успяло да изстине достатъчно, за да се сети за тази подробност.
Което направи едва сега силно изумен.
Докато конят му прецапваше през плитчината, вдигайки пръски вода, в мозъкът му непрекъснато се носеше мисълта, че Флора Бонам може би вече носеше детето му. Беше преживял този феномен единствено заедно с Изолда. И тогава тази новина му беше прозвучала като слагане на белезници за цял живот. Странно, но вероятността Флора да носи детето му му се стори… приятна.
Мечтанията му бяха прекъснати от приветствени викове. Бяха достигнали средата на реката и от отсрещния й бряг подвикваха деца, жени им махаха с ръце, няколко млади индианци навлязоха във водата, за да ги посрещнат, кучетата лаеха гръмогласно.
— Добре дошъл, Тсе-дитсира-тси — каза бодро един млад воин, чийто кон яздеше до този на Адам. — Готови сме да се бием заедно с теб.
— Ако се наложи — отвърна с усмивка Адам. — И тогава ще видим как Мар ще удържи пред добре въоръжена група войни. Есх-ка-ка-мах-ху още ли е тук?
И блажените размисли за Флора Бонам и нейното бебе бяха изместени от нетърпящите отлагане въпроси за оцеляването.
ГЛАВА СЕДМА
Адам беше оставил набързо драсната бележка, адресирана до графа върху масата в трапезарията. По време на закуската, преди още Люси да се е присъединила към тях, Джордж Бонам каза на дъщеря си:
— Снощи Адам е заминал за летния лагер. Ето — продължи той и й подаде листа през масата. — Казва довиждане и на теб.
Флора беше разбрала, след като се беше събудила в празното легло, че Джеймс е извикал Адам, но като че осъзна станалото едва след като го видя написано черно на бяло. Той наистина си беше отишъл от живота й.
Моите извинения, че се наложи да замина така прибързано, но в селото ми имат нужда от мен. Ако мога да бъда от полза с нещо във вашите изследвания, моля ви да ми се обадите. Сърдечни поздрави на вас и на лейди Флора.
Довиждане
Не се беше надявала на нищо повече, но безличните слова я върнаха към реалността на напълно различния им начин на живот. Адам Сер бързаше, за да предпази заплашеното от нападение село, а те с баща й бяха само спрели се пътьом в северната долина чужденци, наблюдаващи този рядък и изчезващ свят. Адам беше разбрал временния характер на посещението им и наистина нямаше какво повече да каже освен общоприетите любезности.
