— Джеймс ще те отведе оттук.
— Не тази нощ.
— Но скоро.
Той въздъхна. Знаеше колко ограничено беше времето им заедно.
— Зависи… от действията във Вирджиния Сити.
— Може да те ранят.
Младият мъж поклати глава.
— Моят амулет ме пази.
Нежният му глас като че я обвиваше, сякаш духът му имаше силата да утешава.
— А сега ми попей — каза тихо той, като я изправи. — И ние ще потанцуваме двамата през тази пролетна майска нощ.
И Адам се присъедини към нея, топлият му глас беше като милувка, думите на любовната песен възпяваха клетвата за вярност. Той я притискаше до тялото си, движенията им бяха бавни, стаята беше слабо осветена, шумът от стъпките им потъваше в плюшения ръчнотъкан килим.
— Кога си ходила в Тюйлери? — попита младият мъж, като че беше прочел мислите й.
— Два пъти миналата година… по време на сезона.
Той поклати глава, защото миналата зима трябваше да стои тук и да пази табуните си, тъй като индианците Дакота бяха започнали да се придвижват доста по на запад от обичайните граници.
— И предишната година през пролетта.
— Кога?
Искаше му се да е бил там по същото време.
Флора се усмихна.
— През април, по време на първите конни надбягвания.
— Тогава си видял как Донжан спечелва Кралската купа — измърмори с усмивка на уста той.
— Твоят кон?
Тя внезапно спря на едно място и погледна нагоре, така че да види очите му и да прочете в тях същото удоволствие, което чувстваше тя самата.
— Моят кон — тихо се съгласи той, като я придърпа по-близо до себе си.
В усмивката му се четеше простичко щастие.
— И тази вечер Тюйлери ухаеше на резеда.
— Спомням си тази нощ и сега вече знам защо.
— Душите ни са се срещнали — прошепна той.
Тази нощ се любиха с необичайна нежност, като че телата и емоциите им бяха крехки, като от стъкло, като че меланхолията, която ги беше обхванала тази вечер, беше накарала досегашния им ненаситен глад да замлъкне, като че бяха сами в един сгромолясващ се свят.
— Как се чувстваш? — попита тихо Флора много по-късно същата нощ, докато Адам лежеше отгоре й, затихнал за момент, подпрян на лакти.
Очите му не се виждаха в мрака. Тя нежно докосна една от розовите раковинки на ушите му.
— Ощастливен от боговете, биа.
— Или просто късметлия.
Той завъртя глава леко на една страна и я погледна въпросително.
— Изключваш всичко мистично?
— Защо ги носиш толкова често? — рече вместо отговор тя, като докосна обецата му.
Прагматичното й чувство беше развито прекалено добре, за да остави място за мистицизма.
— Те са дар от майка ми още когато съм се родил. Пазят ме от зло. Много силен талисман са — добави едва чуто той.
Думите му й напомниха за разговорите по време на вечерята за милицията и армията от запасняци, за плячкосване и фортове.
— Ще има ли убийства? — попита уплашено Флора, спокойствието и топлината, които се излъчваха от тялото му бяха точно противоположната страна на войната и смъртта.
— Ще се погрижа да те придружат. Няма защо да се тревожиш.
— Пък и те искат да убиват само индианци…
— Това са предимно приказки на чаша уиски и политически уловки. Това няма да продължи дълго — каза успокоително Адам.
— Страхувам се да не пострадаш.
— Няма. Тихо, сега. Целуни ме.
Думите му бяха последвани от подобаващи действия.
Адам влезе в стаята на Джеймс призори. Затвори тихичко вратата и прокара набързо пръсти през разрошените си коси, преди да се запъти към леглото.
— Изглеждаш уморен — каза братовчед му, като се изправи до седнало положение, — и дяволски разрошен, — добави той, като хвърли поглед към набързо навлечените дрехи на Адам. — Наблюдавах как навън се развиделява — обясни многозначително той, като скръсти ръце зад главата си и отново се излегна върху възглавницата.
— Съжалявам — извини се Адам и се отпусна тежко върху един стол край леглото. — Тя току-що заспа.
— Флора Бонам изглежда по-различна. Ти изглеждаш по-различен.
Джеймс присви леко очи.
— И то толкова скоро след Изолда. Изненадан съм.
— Не толкова, колкото аз — изръмжа тихо братовчед му.
— Чух че сте се запознали у съдия Паркман.
Адам се отпусна още по-ниско в стола си и погледна към братовчед си изпод тъмните си вежди.
— От кого чу това?
— От Аврора Паркман, между другото. Клюката се е разпространила. Тази вечер си пренебрегнал по типичния си неподражаем начин много от най-нормалните условности. Може би не е трябвало да се връщате в балната зала… — той направи многозначителна пауза, — после.
— Първо, съвсем не съм сигурен, че идеята да излезем беше моя — отвърна с лека, предизвикана от спомените усмивка Адам. — Струва ми се, че тя ме помоли да го направим.
— А ти никога не казваш „не“.
— Може да съм си го помислил.
— Но очевидно не за дълго.
— По това време тя вече се събличаше и сериозното обмисляне на един евентуален отказ ставаше изключително трудно.
— Какво щеше да стане, ако някой беше ви заварил? Баща й например?
Адам вдигна рамене.
— Но не ни завари. Така че за какво става дума?
— Става дума за това, че точно сега не е най-подходящият момент да се влюбваш. Положението е наистина много сериозно.
Тъмните очи на Адам се срещнаха с тези на братовчед му.
— Тогава нека те успокоя — това не е любов.
— Олекна ми — отвърна с усмивка Джеймс. — Подобна преданост е нещо необичайно за теб. Можеш да разбереш объркването ми, когато видях как открито я боготвориш.
— Наблюдателността ти ти изневерява — отговори тихо Адам. — Шерман на север ли се движи? — попита той.
