— Прав ли съм, като долавям известни мизантропски възгледи за брака? — позаинтересува се игриво Джеймс.
— Пет години с Изолда, колкото и малки и нередовни да бяха престоите й в семейното ни огнище, са достатъчно висока цена, която платих за това, че се ожених. Никога повече — заяви категорично той. — Никога.
— Помисли за разбитото сърце на бедната Хенриета и на всички онези жени, които се надяваха да те спечелят сега, когато Изолда освободи мястото.
— Всъщност това, за което мисля сега, е неразбития ми живот откакто тя си отиде. Дяволски съм доволен. А сега с перспективата Флора да ме забавлява в продължение на два дни, удоволствието придобива съвсем нови измерения.
Движеха се през шумния център на града, минаха край евтини танцувални салони и кръчми. През отворените им врати се носеше музика, която изпълваше лятната нощ. На едно място улицата беше изпълнена с миньори, празнуващи последната си златна находка, които харчеха златния прах за жени, пиене и хазартни игри.
Проправяйки си път през развълнуваните тълпи, младите мъже стигнаха до хотел „Плантърс хауз“. Фенерите, окачени по фасадата на сградата, осветяваха в златна светлина бялата веранда с многобройни колони. Адам изкачи стъпалата на един дъх, кимна на вратаря, пресече постланото с килим на цветя фоайе с големи крачки и хукна нагоре по стълбите, като вземаше по три стъпала наведнъж.
— А ако не дойде? — попита Джеймс, леко задъхан след бързото им изкачване.
— Ще дойде — отвърна лаконично братовчед му, докато се движеха по яркоосветения коридор.
— Толкова ли си сигурен?
Адам кимна и извади ключа от джоба си, тъй като стаята им беше само три врати по-нататък.
— Липсвал съм й — каза тихо, с усмивка на лице той.
— И тя на тебе.
Той извъртя глава към братовчед си и го изгледа продължително.
— Мислиш ли?
— Никога досега не съм те виждал да тичаш след някоя жена.
Адам пъхна ключа в ключалката.
— Дяволски добра е — измърмори той, като отвори вратата.
— Сигурно е така.
— Можеш ли да опаковаш багажа си и да напуснеш по-скоро? — попита Адам и хвърли ключа върху масата.
Очите на Джеймс се разшириха от учудване, че братовчед му така очевидно се старае заради една жена, смаян от промяната, която забелязваше в този мъж, когото познаваше откакто се помнеше.
— Хванал си се на въдицата, скъпи ми братовчеде — прошепна той.
— Може би — съгласи се с шеговит тон Адам. — Но само за два дни, Есх-ка-ка-мах-ху — добави с усмивка той, като разкопчаваше колосаната бяла папионка. — Само за два дни…
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
В осветения от лампите апартамент цареше тишина. Джеймс беше излязъл преди доста време. Все още облечен в официалните си дрехи, Адам се беше полуизлегнал на тапицирания стол и очакваше пристигането на Флора, затворил очи. Но в действителност не спеше. Напротив — беше изпълнен с безкрайна енергия, в мислите му се въртеше единствено образът на чаканата жена… и свързаните с нея спомени и очаквания. Колко време беше изминало, откакто беше я докосвал за последен път? Две седмици? Три? Повече, реши той, връщайки лентата на изминалите събития. Повече от месец… доста дълго време. Пръстите му се впиха в украсената с дърворезба странична облегалка, кокалчетата на ръцете му побеляха от натиска. След това обаче си наложи да се отпусне — тя щеше да бъде тук скоро. Той погледна към часовника над камината — два и половина.
Малко след три Адам чу почукване. Той се изправи с гъвкаво движение и се отправи към вратата.
Преди да успее да достигне до нея, ударите се повториха, настойчиво и нервно. Щом отвори вратата, Флора припряно се шмугна в стаята.
— Знаеш ли колко много хора все още се разхождат по коридорите в три сутринта? — прошепна тя и пусна брезентовия си куфар на пода пред краката му. — Дяволски много — отговори си сама тя, като въздъхна облекчено, че никой не я беше забелязал.
Едва тогава младата жена се усмихна на домакина си, като че внезапно си беше спомнила за добрите маниери.
— Трябваше да те накарам да измислиш плана за изчезването ми — рече тя със същата топла усмивка, която беше виждал безброй пъти в съзнанието си, откакто я беше изоставил спяща преди няколко седмици.
— Ти очевидно вече си го направила — отвърна Адам и вдигна от земята куфара й.
— Само по една случайност, а не благодарение на теб — отвърна тя, въпреки че гласът й звучеше развеселено, а не недоволно. — Видях Джеймс във фоайето, когато двамата с татко се върнахме от приема у семейство Фиск.
— Той тръгва към лагера.
— Официалната версия е, че и аз съм тръгнала с него. Той прие охотно да ми сътрудничи в набързо изготвения план. Папа не зададе излишни въпроси. С него ще се срещнем след няколко дни в лагера на Четиримата вождове. Джеймс дори дойде в апартамента ни и изчака, докато приготвя багажа си. Много е мил.
— Докато не стане „страшно мил“.
Флора се усмихна, виолетовите й очи гледаха дяволито.
— Обичам, когато си ревнив.
— Заблуждаваш се — прошепна развеселен Адам.
— Може би все още мога да догоня Джеймс — предложи със сладък глас тя.
Младият мъж скочи невероятно бързо, ритна куфара, взе я в обятията си, притисна я и произнесе много тихо:
— Опитай само…
— Ммм… ще направиш ли така, че да си заслужава оставането ми тук?
— Определено.
— Такава сигурност, милорд.
— Не си излизала от мислите ми… откакто напуснах ранчото. А тази вечер те чаках в продължение на — той хвърли поглед към часовника, — час и седемнайсет минути…
— Оползотвори ли добре това време?
— Така мисля.
Изкусителната му усмивка беше прекалено близо.
— Проявявал си се винаги превъзходно и без предварително планиране — каза тя, а дъхът й затопляше брадичката му, — така че потрепервам при мисълта какво би станало, щом предварително старателно си обмислил всичко.
— И то изключително старателно — отвърна Адам, като се наведе да целуне връхчето на носа й, — за всеки един от четиридесет и осемте часа.
— Четиридесет и осем часа — прошепна тя. — Истинско блаженство. Никога досега не сме били заедно повече от една нощ без прекъсване. Невероятно щастлива съм, че не спечелих залога.
— Не толкова щастлива, колкото съм щастлив аз — прошепна той, а черните му очи я изгаряха. — А сега нека да махнем тези дрехи по теб. Язденето, което те очаква тук, не изисква никакво облекло.
Той я поведе към спалнята, настани я на края на леглото и започна да разкопчава блузата, която носеше с черната си пола за езда. След третото копче корсажът се разтвори и разкри пищните й гърди, показващи се иззад тюркоазената коприна.
— Джеймс те е видял в този вид? — рече тихо Адам. — Без долна риза или корсет?
В гласа му се долавяха недоволни нотки.
