Подай ми халата.
Адам й подхвърли сивата копринена дреха, огледа стаята, за да намери подходяща повърхност за подноса с кафето и изборът му се спря на една масичка до вратата, след което каза напълно без каквато и да било връзка с времето, мястото и обстоятелствата:
— Някой път ще трябва да те заведа в Париж.
— Чакай да проверя първо в бележника с разписанието си — каза с усмивка Флора, докато пъхаше ръката си в огромния халат.
Разбираше напълно странния му импулс. Тя чувстваше същото задоволство, като че двамата бяха прекарали заедно цели години по хотелските стаи, като че бяха се събуждали и пили сутрешното си кафе в непознати градове в продължение на десетилетия.
Младият мъж се наведе, завърза вместо нея халата й и нави ръкавите така, че ръцете й да се покажат.
— Бузите ти са розови като на дете — прошепна той, като деликатно прокара пръсти по поруменялото й лице.
— Ти си този, който прави това с мен — каза тихо тя, усещайки че ненаситното й желание да го има се пробужда отново, като че всичките й сетива бяха настроени да приемат и най-лекото му докосване, като че едва доловимия допир на пръстите му беше дал сигнали на тялото й да се разтвори за него и да се предложи, за да му достави удоволствие.
— Веднага се връщам — рече тихо Адам.
Усмивката, с която я погледна, беше топла, изпълнена с любов.
Флора се изправи в седнало положение, после се изви, коленичи и подпря ръце на облегалката на дивана, за да може да вижда младия мъж, който се беше отправил към вратата. Широкоплещест и строен, увит в бургундскочервения копринен халат, голите му стъпала бяха фини, шумът от стъпките му потъваше в килима, движенията на мускулите му бяха гъвкави и силни, поразяващи с красотата си.
Когато извади резето, вратата се отвори с неочаквана сила и някаква странно облечена камериерка със светлосиня рокля под колосаната престилка и шапка с пера в покритите й с ръкавици ръце нахлу в стаята.
— Надявам се, че нямате нищо против, Адам, но трябваше непременно да ви видя и…
При вида на Флора, надничаща иззад облегалката на дивана, Хенриета Фиск прекъсна рязко обясненията си. Тя огледа стаята и забеляза разхвърляните по килима дрехи на Адам, прередените мебели в стаята и разрошените коси и пеньоара на Флора. Гневът й се разрази като пожар.
— Как можахте! — избухна тя, като че имаше някакво предимство в правата си над Адам. — Как можахте да сторите това, когато аз ви желая и лелка каза, че ще ви имам!
Адам вече беше успял да я избута извън прага, преди да още да беше свършила.
— Не би трябвало да сте тук сега, Хенриета. Това няма да се хареса нито на леля ти, нито на родителите ти. А за мене грешите. Не съм ви дал повод да мислите, че имам някакви намерения спрямо вас.
Гласът му се понижи и последните думи бяха припряно прошепнати в пламналото гневно лице на Хенриета, докато той внимателно я избута извън вратата.
— А сега си отивайте в къщи, веднага — нареди тихо Адам. — Побързайте.
И той затвори вратата.
А след това я заключи.
Младият мъж се облегна на стената и попита мрачно:
— Тук ли би трябвало да кажа: „Ти си компрометирана. Трябва да се омъжиш за мен, за да спасиш репутацията си.“
Флора се разсмя тихичко.
— Може би, ако вече не беше женен…
Шеговитият й отговор му направи странно впечатление.
Неговите думи, както и нейният отговор бяха замислени като закачка.
И на двамата обаче им се стори, като че земята спря да се върти за момент.
Колко пъти досега беше получавала подобно предложение — размишляваше младата жена във внезапно настъпилата тишина. И колко пъти беше отказвала учтиво?
— Това би ли те компрометирало и ако е така — доколко? — попита Адам, когато неповторимият миг беше отминал.
Искрената му загриженост беше очевидна, в гласа му се долавяше съжаление.
— Не, разбира се, че не би ме компрометирало — отвърна Флора. — Никой тук в Елена няма вземане даване с лондонското общество, а дори и да има, лудориите ми отдавна са станали повод за всякакви клюки. Още една история, дошла от някакъв граничен щат няма да учуди никого. Сега ела при мен, за да ме забавляваш. Имам нужда от някой, който да изтрие неприятната картина на зачервеното, ядосано лице на Хенриета.
— Някой? — осведоми се той.
Ревността към всички мъже, които беше имала през живота си не му даваше покой.
— Само ти, скъпи — прошепна младата жена. — Искам единствено теб от цялата земя и изпълнените със звезди небеса.
Той се приближи до дивана, коленичи, обхвана лицето й с длани, притисна устни към нейните и разтвори устата й с лек натиск. Целувката му беше бавна и нежна.
— Париж наистина ще ти хареса… — прошепна той, без да се отделя от устните й.
— С тебе — да… — отвърна тя с леко пресипнал глас.
Беше подпряла ръце на широките му рамене и заровила пръсти в лъскавата му черна коса.
— А нея няма да я имаш.
Адам се отдръпна леко назад, за да може да вижда очите й и я погледна въпросително.
— Хенриета.
Веждите му се събраха.
— Боже, та аз не я желая.
— Прекалено млада е за теб.
— Прекалено глупава е за мен — поправи я нежно той.
— Но само дотогава, докато двамата с теб все още се разбираме — измърка Флора.
— Сега нареждания ли започваш да даваш? — заинтересува се Адам и се усмихна леко.
— За това ще давам. Не искам повече никакви нахлувания в апартамента и прекъсвания.
— Толкова ли е натоварен графикът ни? — прошепна той, докато смъкваше робата от раменете й.
— Поне така се надявам — измърмори младата жена и се надигна, за да го целуне.
При това движение гърдите й се подпряха на облегалката на дивана, подобни на бели хълмове на фона на виненочервеното кадифе, щедър дар, предназначен да му доставя удоволствие.
Той я целуна, прокара пръсти по атлазените възвишения, топлите му длани натиснаха леко надолу.
— Мисля, че е по-добре да си стоиш така, без дрехи… така че да мога да те докосвам във всеки момент. За да си ми на разположение по всяко време…
Флора беше затворила очи, всяка нейна клетка отговаряше и на най-лекото докосване на Адам. А когато той наведе глава към нея и косите му се разпиляха по гърдите й, тя изохка гърлено дори преди да беше успял да обгърне с устни едното й зърно. През последните часове тялото й беше прекалено разгорещено и възбудено, за да има нужда от много продължителна предварителна подготовка, така че само след няколко секунди тя сграбчи и в двете си ръце големи кичури коса, опъна ги силно, за да изправи главата му и като погледна в жизнерадостните му очи, каза:
— Не искам да чакам и секунда повече, Адам Сер. Ясно ли е?
Младият мъж се усмихна разбиращо.
— Как би предпочела госпожицата — така или… ъъъ… — хубавите му бели зъби проблеснаха насред бронзовото му лице, — или някоя по-особена поза?
— Защо да не оставим това на въображението ти?
— Добър избор — отвърна той. — А сега не мърдай.
И той прескочи без усилие с гъвкаво движение облегалката на дивана и след не повече от четири
