Веждите й въпросително се извиха в дъга.
— Нужни ли са ми специални причини?
— Не, стига само да си с мен.
Той имаше в живота си много повече ограничения, наложени от семейството и дълга, отколкото тя. Освен това Изолда беше успяла да унищожи вярата му в съществуването на щастието. А борбата за оцеляване, която водеше племето му, го беше карала не веднаж да се замисля върху човешката алчност. Всичко това беше развило силно чувството му за собственост.
— Аз съм невъзможно ревнив — каза тихо той.
— Както и аз — отвърна не по-малко сериозно Флора. — Никога не съм виждала Изолда, но я мразя заради времето, което е прекарала с теб. Също както и всички останали жени.
— Няма защо да ревнуваш от Изолда. Не съм я докоснал нито веднаж след… — той замълча, чудейки се как да се изрази, — сватбата ни, — завърши с неутрален тон той. — Колкото до другите жени… с това вече е свършено, а мисля че трябваше отдавна да приключа и с фалшивия си брак.
— Дано да можеш да го сториш.
— Обикновено големите суми правят възможно анулирането, но семейството на Изолда също е влиятелно.
Той въздъхна.
— Не знам как ще свърши това.
— Не е нужно да се жениш за мен — каза нежно Флора, тъй като разбираше независещите от него усложнения. — Стига ми това да бъда с теб… да държа ръцете ти, да знам, че си до мен.
— Но аз искам да се оженя за теб.
Никога преди не беше казвал подобно нещо, нито пък досега беше разбирал какво може да му предложи бракът.
— Освен това бих искал да имам и други деца, — той се усмихна, — ако нямаш нищо против.
От рая, в който блажено се намираше Флора, не остана и следа. В щастието си беше забравила за това.
— Може би все пак няма да искаш да се ожениш за мен — каза едва чуто тя, като издърпа ръцете си, стисна длани и ги постави в скута си.
— Защо да не искам?
Гласът му беше спокоен, но той я наблюдаваше напрегнато.
— Защото не мога да имам деца — прошепна младата жена, като се опитваше да преглътне буцата, заседнала в гърлото й.
Единственият признак за смазващия го шок беше лекото припламване в зениците на очите му.
— Това няма значение — отвърна нежно Адам и стана от стола си, за да заобиколи масата.
Взе ръцете й в своите, издърпа я, за да стане, зае мястото й на стола и после я постави на коленете си.
— Това няма значение — прошепна той, като я стискаше здраво в обятията си. — Наистина.
— Иска ми се да можех да те даря с деца.
По бузата й се плъзна сълза.
— Ш-шт, не казвай това. То изобщо не ме вълнува.
Адам избърса с палец влагата по лицето й.
— Единственото, което искам си ти.
Тогава тя му разказа, сред порой от сълзи и накъсани фрази, за боледуването си в Египет, за това, че оттогава рядко имаше менструация и лекарите — и то не един от тях — я бяха предупредили, че високата температура и инфекцията бяха унищожили способността й да има деца.
— Това не ме вълнуваше… досега — завърши, задавена от ридания тя.
— Моля те, биа, не плачи.
Той я полюляваше лекичко в скута си, както би правил с някое разстроено дете.
— Обичам те — прошепна младият мъж. — Винаги ще те обичам. Обикнах те още през онази първа нощ у съдия Паркман.
Това беше единственият случай, в който казваше на една жена, че я обича. За първи път си даваше сметка колко дълбоко впечатление му беше направила Флора още тогава, във Вирджиния сити. И сега на него, мъжът, който винаги грижливо беше избягвал каквито и да е обяснения, му доставяше истинско удоволствие да й разкрива чувствата си.
— Може би по-късно ще промениш мнението си — каза унило Флора. — Когато ще започнеш да съжаляваш, че нямаш и други деца.
— Имаме Люси — рече нежно Адам. — Тя е предостатъчно жива, за да не ни оставя и миг покой, повярвай ми.
— Тя ме харесва — прошепна младата жена, заровила глава в ризата му.
Лъч надежда прониза мъката й.
— Люси те обожава, аз те обожавам. Хайде, скъпа, стига си плакала. Днес е ден за празнуване, а и искам да се обзаложа на нещо с теб. Кажи колко мислиш, че ще ми струва анулирането. Този, който е по- близо до истината ще спечели — да речем — десет хиляди.
Флора привдигна обляното си в сълзи лице.
— Знам, че искаш само да отвлечеш мислите ми, но няма да се получи — наистина съм разбита.
Беше издала напред долната си устна като дете.
— Казвам двайсет хиляди за свещениците — измърмори със замислен вид той, без да обръща внимание на упрека й, защото действително възнамеряваше да отклони вниманието й в друга посока. — Двайсет хиляди за Изолда и още двайсет хиляди за честта на семейството й.
Главата на младата жена се отдели напълно от гърдите му.
— Сериозно ли говориш? — попита недоверчиво тя. — За двайсет хиляди никой прелат няма дори да прочете молбата ти. А доколкото познавам Изолда от думите ти, тя очевидно се движи само в отбрани кръгове. За двайсет хиляди могат да се купят само пет-шест тоалета на Уърт. Прекалено дълго си стоял в Монтана.
— Възможно е — отвърна спокойно Адам. — За каква сума се обзалагаш тогава?
— По дяволите.
Беше се хванала на въдицата му.
— Заинтригува се — каза с усмивка той. — Признай си. Хайде, скъпа, кажи ми колко ще ми струва всичко това.
Тъй като Флора обикновено преглеждаше сметките за разходите на експедициите им, тя имаше доста точна представа за цените по света.
— Не обичам да ме манипулират — отбеляза тя.
Тонът й все още беше сърдит.
— Тогава не ми отговаряй.
Не веднаж му се беше налагало да се справя с нацупената Люси.
— Мислиш се за умен, нали?
Тъгата обаче беше изчезнала от очите й.
— Чудесно, не ми казвай никаква цифра — отвърна любезно той. — Не е нужно да се обзалагаме.
— Нямам нужда от парите ти.
— Нито пък аз от твоите. Исках само да се позабавляваме.
— Бихме могли да се обзаложим на нещо друго — предложи колебливо тя.
Младата жена беше играч по сърце.
— Какво имаш предвид?
Усмивката му беше станала дяволита.
— Не това, развратник такъв. Да речем — закуска в леглото в продължение на един месец.
— Ти не можеш да готвиш.
— Аз ще я нося.
— Не обичам закуските в леглото. Всичко се разсипва.
— Боже колко сме придирчиви. Виждам, че все пак имаш нещо предвид.
