желаете, за да напълните кошницата, а ние ще се върнем в дванайсет на обяд.
— Вече познавам дванайсет на обяд на часовника, татко. Лесно е. Ще ти прочета приказката за момиченцето, което пътувало до Париж със своето бебе-кукла. Харесвам картинките.
Тя говореше със същата енергия, която изпълваше и нейните ум, душа и телце.
Люси седна в скута на баща си на един стол край прозореца, а той й помагаше да разгръща страниците. Тя носеше толкова покой, толкова радост, толкова смисъл на живота му. Момиченцето практически знаеше книжката наизуст — той често й я беше чел. А когато по-късно готвачката влезе в стаята, за да се осведоми относно желанията на Люси за закуска, планът за деня набързо беше определен.
— Може да се върнем по-рано в Монтана — каза Адам на готвачката, застанала чинно до вратата.
Бялата й престилка беше толкова силно колосана, че скърцаше, когато притежателката й се движеше.
— Това зависи от няколко неща. Така че, ако нямате нищо против да се грижите още няколко дни за Люси, мисля че няма да се наложи да търсим нова детегледачка тук.
— Люси изобщо не ме затруднява, мистър Сер. Харесва разказите ми за татко и животните, но ако решите да се върнем по-рано в Монтана, няма да кажа, че съм разочарована. Мъчно ми е за Бен.
— Това е съпругът й, татко — поясни Люси в отговор на въпросителния поглед на баща си.
— Простете, мисис Ричардс — извини се младият мъж. — Почти не съм спал. Не се сетих веднага за името.
— Няма значение, мистър Сер. Доколкото знам, имате да мислите за доста по-важни неща отколкото за имената на всички ни. А сега вие също трябва да се облечете, мис Люси — добави тя. — Може да се поразходим до магазина за играчки в края на улицата, ако баща ти няма нищо против.
— Юпи-и-и! — извика възторжено момиченцето, като скочи от скута на Адам. — Нека да видим дали нямат някоя пухкава играчка-животно. Кажи „да“, татко — добави възбудено тя, — и не забравяй да ми донесеш нещо.
— Да и на двете — отвърна с усмивка баща й. — Благодаря ви, мисис Ричардс.
Докато чакаше екипажът му да се доближи до самия вход на „Кларъндън“, Адам обмисляше следващата си стъпка във връзка с развитието на отношенията му с Флора.
Естествено, неговият брак беше сериозна пречка за намеренията му. Не беше проблем да уреди развода в Монтана, но беше напълно възможно Изолда да не се съгласи с него. Нито католическата църква, нито френските закони признаваха развода. А и доколкото познаваше Изолда, той беше почти сигурен, че тя ще продължи да гледа на него като на свой съпруг.
Имаше нужда от анулиране.
Той инстинктивно пое дълбоко въздух при финалното звучене на думата. Всички тези мисли доказваха привързаността му към Флора. Въпреки пропадналия си брак, досега той не се беше опитвал да го разтрогне. Може би поради инерцията, а може би поради някакво чувство за семеен дълг. А може би и от съвсем егоистични подбуди: тъй като двамата с Изолда бяха свободни да живеят всеки своя собствен живот и Адам не беше заплашен от никакви ограничения или наказания заради действията си, той предпочиташе да запази положението си на женен мъж, което го спасяваше от прекалени изисквания от страна на любовниците му.
А дали наистина беше готов за подобни сериозни мерки?
Дали наистина искаше да се отърве от брака си?
Дали нямаше да съжалява, че е загубил свободата си в името на очакваната от Флора вярност? А той самият беше ли способен на подобна преданост?
Усмихна се на кочияша, когато екипажът се приближи до входа на хотела, качи се в отворената каляска и каза:
— Добро утро, Монти. Радвам се да видя, че поне един от двама ни е свеж и бодър.
— Един от двама ни използва леглото за спане, шефе — отвърна жилавият работник от ранчото му.
В акцента му все още се долавяше отзвук от родната му Джорджия, въпреки че от години живееше на запад.
— Тази мисъл започва все повече да ме привлича, Монти — отвърна Адам и се отпусна върху меката кожена седалка. — Карай на площад „Франклин“ номер десет.
На следващата пресечка обаче младият мъж внезапно извика:
— Спри!
— Забравихме ли нещо? — попита кочияшът, като опъна юздите.
— Просто трябва да поразмисля върху един въпрос — измърмори Адам.
„Дали да телеграфирам на Джеймс да се захваща с процедурата по анулирането?“ — питаше се той, втренчил невиждащ поглед в изправения гръб на Монти. Ако искаше да анулиране на брака, Джеймс трябваше да започне да действа веднага, тъй като беше сигурно, че Ватикана щеше да протака преговорите. Изолда щеше да се противопостави. Както и алчното й търгашеско семейство. В това беше абсолютно сигурен. И щяха да изпратят цяла делегация от адвокати за уреждането на въпроса.
От друга страна, ако целият този процес наистина се проточеше няколко години, два-три дни не бяха от значение. Така че нямаше защо да взима прибързани решения още тази сутрин.
Може би щастието, обхванало го след нощта, прекарана с Флора, щеше да отзвучи.
Може би тази сутрин тя щеше да го отегчи.
Безмерното й чувство за независимост не се връзваше особено добре с очакваната от една съпруга покорност.
Ако в действителност той искаше подобна покорност.
Ако изобщо искаше друга съпруга. Адам въздъхна, премигна на слънцето и реши да остави този въпрос за по-късно.
— Продължавай, Монти — площад „Франклин“ — заяви младият мъж.
Спомените от проваления му брак по естествен начин охлаждаха страстта му. Той се разположи удобно на седалката и се загледа в зеления балдахин от листа над главата си и в проблясващите през него слънчеви лъчи, докато в главата му се блъскаха въпроси, на които не можеше да даде отговор. Трябваше ли или не трябваше? Искаше ли да загуби Флора или да я задържи? Дали щеше да я загуби, ако не предприемеше нещо? Той изруга наум. Чувстваше нужда от голяма чаша коняк.
Почти бяха стигнали площад „Франклин“, когато Адам внезапно скочи от седалката и заяви припряно, като че се страхуваше, че всяко забавяне можеше да го накара отново да промени намеренията си:
— Карай първо към телеграфната станция.
Монти дръпна юздите, за да спре конете и се обърна към господаря си — не беше сигурен дали е чул добре, защото Адам беше произнесъл последните си думи много тихо.
Младият мъж се усмихна.
— Да, трезвен съм, въпреки че не съм сигурен, че по-късно няма да се нуждая от извинение за сегашната си постъпка. Давай към телеграфната станция, Монти, преди площад „Франклин“ и можеш да ме поздравиш. Ще се женя.
— Това се казва новина.
Монти Блеър беше достатъчно любезен да не попита за настоящата съпруга на Адам, въпреки че никой в ранчото не очакваше тя да се върне. А щом говореше за женитба, не можеше да става дума за друга, освен за червенокосата англичанка. След гостуването й в имението, слугите бяха започнали да се хващат на бас помежду си след колко време тя щеше да се появи отново там.
— Новината все още не е сигурен факт — отвърна с усмивка младият мъж. — Трябва лейди Флора също да е съгласна. Трябва да уведомя Джеймс.
— Мисля, че той няма да се изненада.
Монти работеше като кочияш при Адам от десетина години. Беше свидетел на това как младият граф бе принуден насила да се ожени, както и на отношението на Изолда към имението и към съпруга си. Знаеше и за много от отстъпките и жестовете, които Адам беше проявявал към жена си в продължение на години.
