после пръстите му бяха успели да обхванат пистолета. — Проклет да съм, ако те оставя да се върнеш в твоите пасища.
И той измъкна оръжието с конвулсивно движение и го насочи право срещу Адам.
— Брат ти ще се ядоса наистина, ако докараш работата дотам, че да те убия — прошепна Адам.
Погледът му се премести от треперещия в ръцете на пияния револвер към сърдитото му лице.
— Остави пистолета. Някой може да пострада.
Франк се изсмя.
— Да пострада ли? Ще бъдеш убит, индианецо. Започвай да пееш посмъртната си песен.
В мига, в който Франк залитайки пристъпи крачка напред, Адам стисна със зашеметяваща бързина дулото на оръжието и с въртеливо движение на китката си го измъкна от ръката на съперника си. После подхвърли револвера на Колдуел, хвана объркания мъж за рамената и го завъртя на сто и осемдесет градуса.
— А сега защо не се върнеш в хотелската си стая, Франк — каза тихо Адам. — Утре главата ще те спука от болка.
След това го избута извън игралната зала и извика някой от прислугата на „Морисей“.
Притича широкоплещест бивш борец.
— Очевидно е препил, Фин. Ще се погрижиш ли да се добере до хотела си?
И Адам подаде пет златни монети на един от телохранителите на клуба.
— Да, сър, мистър Сер. Незабавно.
Тази сцена помрачи леко доброто настроение на Адам. Присъствието на Франк Сторхъм в Саратога означаваше, че ще трябва да бъде нащрек. По-големият му брат беше забогатял благодарение на отглеждане на едър добитък не само защото работеше много, а и защото нямаше нищо против да вземе и това, което не му принадлежеше, както и да плаща на разни главорези, за да се бият на негова страна. Франк обаче пиеше прекалено, а от характерните за представителите на рода Сторхън гневливост и хитрост беше наследил само първото качество.
— Добре ли си, Адам? — попита Колдуел, когато младият мъж се появи отново в стаята.
— Благодаря, чувствам се чудесно — отвърна Адам, зае отново мястото си и взе в ръце картите.
— Някой от враговете ти в Монтана ли беше това? — попита един от играчите.
— Брат му е хвърлил око на земите ми.
— Имаш ли достатъчно хора, за да ги защитиш? — заинтересува се Колдуел, привикнал на честите престрелки в родния си Тексас.
— Засега. Господи, започва да ми се доспива. Това е последната ми игра.
— Добре. Тогава най-после и другите ще имат някакъв шанс да спечелят — каза с широка усмивка на лице Колдуел.
След като излезе от „Морисей“ Адам обаче не се отправи към хотела си. Откри, че краката му сами го носеха към площад „Франклин“ и няколко минути по-късно вече стоеше пред класическата фасада на дома на Сара Гибън, с втренчен в светещия прозорец на втория етаж поглед.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Някой решително почука два пъти на вратата и ръката на Флора замръзна над главата й. Четката за коса увисна във въздуха. Лицето, което се отразяваше в огледалото пред нея изразяваше страх.
„Не би посмял да го направи“ — мислеше тя, без сама да си вярва, тъй като ударите, които още отекваха в ушите й бяха силни, решителни, сигурни — точно като него. Тя погледна към красиво изработения часовник на тоалетната масичка пред нея. Един и половина. Възможно ли беше да си е въобразила този шум, питаше се нервно младата жена. Може би някой слуга беше ходил да провери газовите лампи в дневната и случайно беше ударил по вратата й.
Но докато се опитваше да отрече истината, тя видя в огледалото как вратата бавно се отвори и в спалнята й влезе познатата висока фигура, облечена във вечерен тоалет. Адам затвори безшумно и й се усмихна.
Четката за коса падна от ръката й, а Флора замръзна на място. И най-слабият шум в обширната къща й се струваше увеличен хилядократно. Сара щеше да чуе. Прислугата щеше да разбере. Всички те сега слушаха стъпките на Адам, докато пресичаше стаята й.
Той се приближи до нея, докосна косата й, прокара пръсти през златисто-червеникавите кичури, като че искаше да отбележи владенията си. След това ръката му се плъзна по шията й, хвана брадичката и повдигна лицето й нагоре, като сам от своя страна наведе глава към нея.
— Не можех повече да чакам — прошепна в устните й той. — Не знам как да ти бъда само приятел…
— Ти си пиян.
Гласът й се долавяше едва дори в царящата пълна тишина. Вкусът на брендито пареше устните й.
— Не мисля — рече шепнешком Адам, пъхна ръце под мишниците й и я повдигна от тапицираната с атлаз табуретка. — Предпочитам да се бях напил — измърмори той, като я обърна с лице към себе си и я притисна силно.
Флора усещаше топлината на дланите му през фината материя на нощницата си.
— Та да имаш извинение за посещението си.
Беше поставила ръце на атлазените му ревери. Познатото докосване отприщваше удоволствието, сетивата й не се съобразяваха с опасността, която представляваше присъствието му в тази стая.
— Да.
— Но не си пиян.
— Не съм мислил за извинения.
Флора усещаше силните удари на сърцето му под дланта си.
— Може би ме обичаш.
Младият мъж направи физиономия. Настъпи продължително мълчание.
Тя се усмихна — съпротивата му да признае този факт изглеждаше абсурдна при наличието на толкова очевидни доказателства.
— Бихме могли да бъдем приятели.
Веждите му се събраха.
— Но си дошъл тук за нещо друго, нали така?
Отново настъпи мълчание, по време на което тя наблюдаваше красивото му тъмно лице, като че търсеше отговор на въпроса си в играта на светлосенките.
— Дойдох, защото не мога да живея без теб — каза най-после той.
— Знам — отговори тихо Флора.
Пръстите й галеха фините му копринени ревери. Тялото, което усещаше под тях, беше силно, мускулесто.
— Липсваше ми — добави тя.
Адам вдигна поглед към часовника върху тоалетната масичка.
На младата жена й се стори, като че някой я беше залял с вряла вода. Жестът му й припомни какъв беше по принцип характерът на връзките му — кратки, изпълнени с удоволствия, многобройни.
— Друга среща ли имаш?
Недоволна, обхваната от пристъп на ревност, тя опита да се отдръпне от него.
— Все така си избухлива — пошегува се той, без да я пуска.
— Не ми дръж такъв тон — отсече тя, като въпреки съпротивата си не можеше да се отскубне от обятията му, а в гневния й поглед горяха пламъчета. — Да не би да те бавя, по дяволите?
— Трябва да съм се прибрал, когато Люси се събуди.
— О, Боже — прошепна огорчено тя, като усети как бузите й пламват. — Колко унизително.
— Не повече, отколкото идването ми тук — отвърна тихо той. — След като бях обещал да не го правя.
Желанието, с което не можеше да се бори, беше обхванало всичките й сетива, а тялото му като че гореше под дланите й.
