— А ти ще трябва да изхарчиш печалбите си в „Тифани“ — добави той. Ще те заведа да закусиш в ресторанта на Кръм. Заради мен той ще отвори колкото и рано да отидем. Неговите пъстърва и пържени картофки са най-вкусните в цял свят.
Усмивката на Флора стана по-широка.
— Свърши ли сериозната дискусия?
Адам направи гримаса.
— Дяволски много се надявам да е така. Не ми харесва да те гледам как плачеш. А сега разрешаваш ли да напусна — попита той като някое малко момченце, опитващо се да умилостиви гувернантката си, за да го пусне да играе навън.
— Стига да можеш да се измъкнеш — отвърна младата жена и огледа с недоверие събраната около рояла публика. — Намерението ти като че е неосъществимо.
Лицето на Адам се озари от широка усмивка.
— Ти само гледай. Много съм добър в тази работа.
И той пусна ръцете й и ги потупа лекичко.
— А сега си лягай да спиш по-рано, биа, защото ще дойда да те взема в осем.
След това се изправи, намигна й и се отправи към домакинята. Спря до стола на Шарлот, наведе се към нея и заговори нещо в ухото й. Тя се усмихна, кимна, усмихна се отново и когато Адам се наведе към ръката й и целуна връхчетата на пръстите й за довиждане, възрастната дама видимо сияеше.
Всички погледи жадно следяха граф дьо Шастлю докато излезе от стаята. Веднага след това всички заприказваха един през друг, общият шепот като че заплашваше да заглуши инвенцията от Бах, която звучеше в момента. Този път погледите се насочиха към Флора, в някои от тях се четеше любопитство, в други — завист, а трети като че искаха да кажат: „Разкажи ни всичко в подробности…“
Тя усети, че порозовява от неудобство, а може би руменината беше причинена от щастието, което я изпълваше. Адам не беше казал, че я обича, но явно искаше да й достави удоволствие. Въздържание… беше произнесъл тази дума с меланхолично-недоволен тон, но все пак я беше произнесъл. Тази мисъл не излизаше от съзнанието й. Беше се обрекъл на това въздържание заради нея. А когато ставаше въпрос за Адам Сер, това беше равносилно на обяснение в любов.
Тази вечер, по време на краткия им път до дома й, Сара разпитваше племенницата си. Единственото обаче, което успя да изкопчи от нея, беше, че й е било много приятно, че Адам беше дошъл.
— Вие като че разменихте по някоя друга гневна приказка — продължаваше да настоява Сара.
— Не беше точно така — отвърна неопределено Флора.
Чувстваше се прекалено развълнувана, за да разкрива чувствата си или възможността наистина да обича Адам.
— Каза, че изглеждам като ангел в тази рокля.
Нощният мрак скри усмивката на леля й. Първата схватка беше завършила с победа за нейния лагер, мислеше тържествуващо тя.
— Как ти се стори Боби Рандъл? — попита тя, за да провери доколко ефикасен се беше оказал планът й. — Изглежда красив очарователен младеж.
— Страшно отегчителен е. Адам ще ме вземе за закуска утре сутринта.
— Колко мило — отвърна леля й, като че двете изречения разкриваха един и същ приятен факт. — Утрините са толкова прохладни, прекрасни са за разходка.
Очевидно вечерта беше протекла успешно по всички фронтове, мислеше доволно тя.
— В такъв случай много добре, че се прибираме рано. Така въпреки ранното ставане ще да успееш да спиш минимума часове, необходими за поддържането на красотата — добави със спокоен тон тя.
От своя страна Адам доброволно се лишаваше от съня си, тъй като се върна в „Морисей клуб“ и отново зае мястото си пред масата за покер. Беше в еуфорично настроение въпреки многобройните проблеми в личния си живот. Флора беше казала, че го обича. Това беше достатъчно, това беше всичко за него. Играеше още по-безразсъдно от обикновено и въпреки това печелеше.
— Проклет да си, Адам, как по дяволите успяваш при всяко раздаване да получаваш такива карти? Не по-малко от десетина пъти подред — изсумтя Колдуел. — Нищо чудно, че се усмихваш, въпреки че сияеше още когато пристигна. Дамата приятелски ли беше настроена?
— Достатъчно приятелски — отвърна радостно младият мъж. — Поговорихме си.
— Точно така, колкото аз съм учител в неделното училище.
— Ти никога ли не разговаряш с дамите, Колди? — попита арогантно Адам и погледна приятеля си изпод черните мигли.
— Само когато са дяволски непривлекателни, Сер, а доколкото си спомням красавицата с огнените коси, която ти така усърдно ухажваш, е доста далеч от това определение.
— Слушахме изпълнение на пиано — съобщи с лека усмивка младият мъж.
Това заявление привлече всеобщото внимание.
— Сериозно ли говориш? — попита един от приятелите му, а веждите му се вдигнаха от изумление чак до косите му.
— Не е зле всички вие да се погрижите малко за културата си — отбеляза развеселен Адам.
Димът от пурите беше толкова гъст, че би могъл да се разреже, масата беше покрита с пълни с алкохол чаши.
— Не би трябвало да прекарвате цялото си време в „Морисей“ — добави той.
— Не го и правим — обади се лаконично един от играчите. — Ходим и на надбягванията.
— Представи си, че спечелиш и там, Сер — промърмори Колдуел и хвърли жетоните си в центъра на масата. — Вдигам залога.
— Утре конете ми ще почиват — отвърна любезно Адам. — Както и аз.
Той прие новия залог и го вдигна с още петстотин долара.
И така играта си продължаваше, както всяка нощ, в достъпния само за избраници салон, докато бутилките се изпразваха и залозите се вдигаха. Малко след един след полунощ обаче спокойствието бе нарушено, тъй като някакъв много пиян джентълмен разтвори с трясък вратата и застана на входа. Той се подпря с ръце на стената, за да запази равновесие и заоглежда наредените около масата за покер мъже.
— Къде е… онова червенокожо копеле? — попита той, като залитна напред.
— Някое точно определено червенокожо копеле ли ти трябва? — попита любезно Адам, без да сваля поглед от по-малкия брат на Нед Сторхъм.
— Аха! — възкликна пияният, като че беше актьор в слаба мелодрама.
Кокалчетата на пръстите му, с които се беше вкопчил във вратата, за да не падне, побеляха.
— Намерих те.
— За нещастие — отвърна спокойно Адам. — А сега трябва да отидеш да се наспиш, Франк.
— Не искам да спя. Искам да те убия.
Адам въздъхна и наведе поглед към картите си.
— Може би някой друг път, Франк. Сега играя.
— Ще те застрелям — заяви натъртено пияният, борейки се с джоба на сакото си.
Адам спокойно остави картите и се изправи.
— Искаш ли пистолета ми? — попита невъзмутимо Колдуел, без да отделя поглед от натрапника.
Адам поклати глава, бутна назад стола си и, като заобиколи масата, се запъти към клатушкащия се мъж, който все още се опитваше да измъкне нещо от джоба си.
— Това е неразумно, Франк. Прекалено пиян си — каза Адам, докато вървеше безшумно по дебелия килим.
— Ела да ме целунеш по задника — измърмори Франк, а на лицето му се появи усмивка, тъй като най-
