специално на племенницата си и на младия лорд Рандъл, който беше дошъл в Саратога на гости на леля си Шарлот. Всеобщо беше мнението, че е изключително красив и очарователен като развратния си баща по времето на младостта си, и в процес на търсене на богата съпруга. Адам Сер щеше да се замисли по- сериозно относно намеренията си, като наблюдава Флора, седнала до красивия племенник на Шарлот, мислеше си Сара, докато слагаше восъчния си печат на писмото.
Само след минути един от лакеите й вече бързаше към дома на Шарлот, който бе само през една улица. „А сега — продължаваше размишленията си тя, — каква рокля щеше да бъде най-подходяща за племенницата й тази нощ?“ Тя искаше да я представи в определена светлина. Снощи, докато се връщаха от бала, Флора й беше обяснила, че няма да се нуждае от шивачка, тъй като се беше отказала от намерението си да прелъстява Адам.
— Да, абсолютно сигурна съм — беше отвърнала на въпроса на леля си младата жена.
„Колко мило и наивно — си беше помислила тогава Сара, — да се откажеш от любовта си заради някакви си принципи.“
Тъй като Адам Сер не беше чак толкова възвишен, продължаваше да размишлява с типичния за богатия жизнен опит цинизъм тя, все пак й се искаше тази вечер да направи някаква промяна във външността на Флора. Семплата изчистена линия щеше да бъде изключително ефектна и щеше да придаде известна недостъпност на красотата й. Може би рокля от бял лен или светъл муселин. Никакви диаманти. Искаше да избегне прекалената изтънченост. Перлите щяха да свършат чудесна работа, особено в тази жега. И няколко панделки с пастелен цвят в косите й. Сара се усмихна на себе си, докато наблюдаваше през прозореца на будоара си брястовете по улицата. Не се беше забавлявала така откакто беше омъжила двете си дъщери за най-търсените ергени по източното крайбрежие.
Ако отидеше да помогне на Флора в обличането в шест и половина, размишляваше тя, щеше да разполага с достатъчно време да й предаде желания от нея вид. Дано само скъпото момиче се съгласи да й сътрудничи. Тя беше наследила силната воля на майка си, но притежаваше също така и склонността й да флиртува. Въпросът беше следният — каква част от истината трябваше да бъде разкрита?
Оказа се обаче, че Флора се съгласи да облече бялата си ленена рокля, без да става нужда леля й да изтъква други причини освен горещината.
— Разбира се, лелче — отвърна тя. — Белият лен ще свърши чудесна работа. И само една фуста, ако не мислиш, че е прекалено дръзко. Не желая да се обливам в пот под броня от поли. Прекалено горещо е, за да се вълнувам от нечии представи за благоприличие.
— Какво разумно момиче — възкликна леля й и даде знак на слугинята да отнесе бялата рокля, за да я доизглади. — И само малките перлени обеци, съгласна ли си?
— Или изобщо без обеци. В тази жега бих искала да се откажа и от копринените чорапи, но се страхувам, че това вече ще предизвика истински шок — оплака се младата жена.
— Без обеци. Колко умно. Така ще изглеждаш дори още по-невъзмутима — рече одобрително Сара. — Би ми се искало да кажа „да“ и на голите ти крака, скъпа, но ми се струва, че ще бъде прекалено рисковано. Колко глупави са тези правила на етикета, които задължават дамите да носят чорапи при температура деветдесет градуса по Фаренхайт, но все пак съществуват известни граници, които не трябва да се преминават.
Тя имаше и други причини за отказа си освен тези на етикета. Планът й беше да подразни Адам дотолкова, че да си даде сметка докъде се простират чувствата му към Флора. Голямо изкушение, което обаче не можеше да достигне.
Струваше й се обаче, че голите крака на племенницата й щяха да бъдат прекалено голямо изкушение. Страстта обикновено не се съобразяваше с бариерите, поставени пред нея. А тя определено искаше през следващите дни Адам само да мисли за нуждата си да има племенницата й.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Тази вечер в „Морисей“ Адам беше толкова разсеян, че двама от партньорите му на карти го попитаха дали е напълно трезвен.
— Да, за нещастие — отвърна така лаконично той, че никой повече не отвори дума за очевидната му липса на внимание.
Когато обаче той погледна часовника си малко след десет, хвърли картите си на масата и обяви: „Аз тръгвам.“ насред игра за доста голям залог, който сам той беше предложил, всички дадоха израз на удивлението си с шумни възклицания.
— Ще се върна по-късно — обясни кратко той, бутна назад стола си и се изправи.
— Кога по-късно? — попита с нормалния си провлечен тон Колдуел. — Да пазим ли стола ти?
Адам се поколеба за момент.
— Не, ще си намеря място, когато се върна.
И без повече обяснения той се запъти с широка крачка към изхода от игралната зала, разположена на втория етаж в „Морисей клуб“.
— Това е онази червенокосата от Монтана — изсумтя Колдуел, като обърна картите на Адам и ги показа, така че флошът да бъде видян от всички. — Трябва да е дяволски страстна, щом заради нея се отказа от такива карти.
— Тя е лондончанка — обади се някой.
— От Йоркшир — поправи го друг, — но непрекъснато кръстосва целия свят. Баща й е онзи граф, който изкопа древните бронзови предмети по време на едно от китайските въстания. Този случай се появи на първата страница на лондонския „Таймс“. После подарил находките си на Британския музей.
— Тя с него ли е била? — попита с известно любопитство Колдуел.
— Така твърдяха вестниците. Застреляла сама няколко бандити.
— Дявол да го вземе! Надявам се, че няма да направи дупка в главата на Адам. Тази вечер той не изглежда в настроение да изтърпи един отказ — каза толкова тихо Колдуел, че всички се обърнаха да видят този феномен.
Сънародниците на Адам и партньорите му в играта щяха да бъдат още по-изненадани, ако го бяха видели сред това семейно тържество в тесен кръг, посветено на една млада дама, която той изобщо не познаваше. Вечерята беше почти към своя край, когато той пристигна, но все пак се наложи да остане за десерта, по време на който така и не обърна никакво внимание на въпросната дама, с която, както повеляваше етикетът, трябваше поне малко да поговори. С изключение на лаконичните банални отговори, с които пресече опитите й да поведе разговор, той посвети цялото си внимание на Флора Бонам и нейния събеседник лорд Робърт Рандъл.
По времето, когато чиниите бяха прибрани, а дамите напуснаха помещението и портвайнът — донесен, граф дьо Шастлю вече не можеше да си намери място. Все пак той разговаря сравнително любезно с господата, като сипеше комплименти за конете им и качествата им на бегачи, но определено пи доста повече, отколкото му се полагаше. Този факт не остана незабелязан от домакина, който беше получил от съпругата си нареждания мъжете да се появят в дневната най-късно след час — и най-вече граф дьо Шастлю, и то като се движат без чужда помощ. Мистър Брустър не знаеше, нито пък искаше да знае какви планове кроеше Шарлот. Тя просто му беше дала да разбере, че не трябва да отделя прекалено много време за портвайна и пурите, ако искаше в дома му да цари спокойствие.
След подобно предупреждение Изикиъл Брустър не сваляше очи от часовника и от количеството портвайн, което поглъщаше графът, тъй като не можеше да забрави единствения случай, в който се беше изправил срещу гнева на жена си и не искаше отново да преживее нещо подобно.
Десет минути преди изтичането на отпуснатия час мъжете влязоха в дневната.
— Съвсем навреме — възкликна със сияеща усмивка на лицето Шарлот. — Идвате точно за шарадата.
Адам изохка наум. Тази вечер очевидно щеше да постави на голямо изпитание добрите му маниери. Дори не можеше да се приближи до Флора, защото тя беше наобиколена отвсякъде от жени — едни от тях
