— Ти би ли искала аз да се възмущавам от мъжете в твоето минало?
— Не е имало такива.
— Да речем, че е имало.
— Те щяха да са без значение.
— Точно както жените от моето минало — тихо настоя той.
— Да, но децата…
— Те са при майките си. Децата принадлежат на майките си. Когато пораснат, момчетата измежду тях могат да поискат да живеят с мен според нашите обичаи. Когато дойде това време, решението ще бъде взето. Сега са още малки.
— И много ли са?
— Не. Три. А условията са такива, че… — Той прокара стройните си пръсти през косата си в раздразнението си. — Ще ти обясня тия неща някой друг път, когато…
В този миг се дочу гласът на красивото момче, което изглеждаше така, както Хейзард сигурно бе изглеждал на неговата възраст.
— Дий-ко-лах? — Това бе учтива форма, използвана от гостите: „Тук ли си20?“
Хейзард отвърна с готовност, зарадван от възможността да прекъсне разговора, който само щеше да навлече проблеми.
Зад момчето вървяха шест жени, носещи храна. За няколко минути пред тях бе сервирана изобилна храна. Една от жените окади с някаква ароматна трева, за да ухае вигвамът приятно и свежо. След това дойдоха гостите.
Хейзард бе седнал в дъното на вигвама с лице към входа. Това беше „ацо“ — почетното място. От лявата му страна, на мястото за най-почитания гост, бе седнала Блейз. Един от по-старите вождове изказа гласно това, което се въртеше в главата на всички, след като видяха Блейз.
— Тя остава — беше всичко, което Хейзард каза. Все пак това беше общо събиране и присъстваха и други жени, макар да не бяха седнали на такива важни места. Разнесе се тихо мърморене, но никой не му се противопостави.
След общоприетите поздрави за добре дошъл гостите бяха настанени на точно определени места, а след това поканени да запушат. Лулата се предаваше по многочисления кръг от гости и всички мъже пушиха. Тъй като това беше обикновено събиране, а не съвет, на по-младите мъже също бе позволено да участват в церемонията на лулата.
След поднасянето на лулата в четирите основни посоки, бе сервирана много разнообразна храна, като се започне с най-изтънчения деликатес — печен бизонски език. Яхния от бизонско месо, нарязани плодове и дива целина бяха поднесени в блюда, изработени от почистени бизонски кости от плешка. Последваха ги тиква, сварена със сок от бъз, дива ряпа, опечена в гореща пепел и корени от кама21, сготвени на горещ камък. Вареният артишок22, все още неразцъфнал, подправен с пелин, допринасяше за пъстротата на трапезата заедно с купите с изсушено грозде и къпини. Специалният десерт, пазен за случаи като този, предизвика приглушени възклицания на задоволство. Тополовият сладолед, който представляваше желеподобна пяна, получена след изстъргването на обелената повърхност на дървото, и бе сервиран на млечни облаци върху големи дървени плата, имаше вкуса на истинския сладолед. Всички ястия бяха екстравагантно приготвени и поднесени, подхождащи на вожд от ранга на Хейзард. Когато вкуси от тях, той усети колко му бе липсвало месото, сготвено по индиански. А нищо на света, мислеше си той доволно, не можеше да се сравни със специфичния вкус на тополовия сладолед.
Делови шепот се носеше из морето от гости, гощаващи се заедно с Хейзард и Блейз. Изправен вълк, седнал до Блейз, й превеждаше по-интересните пасажи от разговорите. Тя беше център на не един разговор, както и на куп въпроси, спокойно й обясни Хейзард. Той разказа, че са му я били изпратили в мината, за да го подкупят, после я бе взел като заложница и сега бе станала негова жена. Наложи се да бъде направено малко уточнение, засягащо нейния статут. Биа, питаха те, или буа-ле-ях — любима или приятелка? Буах, моя съпруга, отговори твърдо Хейзард, забелязал шока в не едни тъмни очи. По някакъв начин, след това разяснение, много от гостите усетиха, че тя не бива да бъде разисквана повече тази вечер. Някои от тях обаче страстно желаеха тя да е нещо не чак толкова важно за него. След неговото уточнение не липсваха учудено повдигнати вежди, а във вигвама настъпи кратка тишина.
— Някой да иска да ми възрази? — попита Хейзард, загледан настойчиво в кръга от гости. — Добре тогава — каза той след последвалото мълчание.
Бледолики не за пръв път сключваха брак с членове на племето. От началото на 19-ти век насам доста бели хора се бяха женили в различни кланове на абсароките и някои от тях бяха станали пълноправни членове на племето. Проблемът беше, че този път техният вожд си бе избрал жена измежду жълтооките. Това не се беше случвало никога преди.
— Кажете — продължи Хейзард в тишината, — бизоните достатъчно наблизо ли са за ловуване?
Оттук нататък Изправен вълк продължи да превежда. До края на вечерта никой не заговори отново за съпругата на Хейзард. Ловът беше планиран за след два дни, бяха изиграни смешни случаи от предишни ловувания и накрая, след като бе поднесена сладка смес от малини, лешници, сливи и мед, гостите се разотидоха.
— Винаги ли ти се подчиняват така безропотно? — попита Блейз, когато Хейзард спусна кожата, запречваща входа, след последния гост. Тя бе забелязала няколкото внезапни замлъквания, бе чула резките реплики на Хейзард и бе разпознала името си, както и някои шокиращи реакции.
Той се разходи по протежението на просторния вигвам, след което се разположи до нея на леглото от бизонски кожи.
— В нашето племе всичко се обсъжда свободно. Нито един човек не може да вземе сам крайно решение.
— Изглежда, някои от по-старите мъже се обидиха от част от нещата, които каза?
Хейзард сви рамене й се изпъна по гръб.
— Невъзможно е да удовлетворяваш всички непрекъснато — каза той философски. — Някои от по- старите не са така склонни да отстъпват.
— Доста срещан случай навсякъде.
Той кимна отнесено. Очите му бяха вперени в отрупаното със звезди небе, което се виждаше през издигащия се на спирала през отвора за дим на тавана.
— Светът се променя толкова бързо — каза той меко, мислейки си колко дребни са всички в сравнение с необятния звезден покров. — Ако не се приспособим, няма да оцелеем. — Той замълча за миг и когато отново се обърна към Блейз, тонът му не беше така замечтан. — Останали са само шест хиляди абсароки. Само Вирджиния Сити има два пъти повече жители.
— Всички тези трудности… довеждат ли те понякога до отчаяние? — Хейзард говореше за пръв път за своя народ по този начин и тъгата в гласа му бе ясно доловима.
Той се усмихна.
— По стотици пъти на ден… или може би хиляди? — добави той меко.
Тя искаше да му създаде уют, да му помогне по някакъв начин, да успокои болката, прозираща зад усмивката му.
— Хейзард, аз имам пари. Познавам някои хора, бих могла…
Смуглите му пръсти се сключиха около китката й.
— Спокойно, бостънска принцесо. Ху кауе — прошепна той и я намести върху гърдите си. — Дотук със сериозните разговори, биа. Край. Тук сме, за да се забавляваме — каза тихо той, — само за да се забавляваме. Така че ме целуни, сладко бостънче.
Той я притискаше към себе си през цялата нощ и те спаха като изтощени деца, в безопасност след седмиците несигурност, у дома, във вигвама на вожда, в средата на лагера. Защитени и пазени.
ГЛАВА 24
Сутрешните занимания в лагера ги събудиха. Първи залаяха кучетата, после се дочуха тънките гласчета
