на играещи си деца и скоро цялата шумотевица от миенето, паленето на огньовете и готвенето, се спусна над тях, докато те все още дремеха.
— Ммм — промърмори Хейзард след известно време, протягайки се лениво. — Не бях спал така от месеци. — Той се обърна на една страна и се наведе да целуне Блейз — една нежна целувка за добро утро. — Как се чувства най-сладката червенокоска в лагера?
— Единствената червенокоска, искаш да кажеш — отвърна тя мързеливо.
— И това е вярно — каза той с усмивка. — Готова ли си за къпане?
Блейз само се загърна още по-добре със завивките.
— Чак пък такова нетърпение. Но поне цялата река ще е на наше разположение. Всички останали се къпят при изгрев слънце.
Блейз изръмжа.
— Слава Богу, че никой не очаква от теб да се държиш нормално — подразни я той.
— Чудесно — дочу се приглушеният отговор изпод натрупаните завивки.
— Нормално не, но поне… цивилизовано. Хайде, биа, трябва да се изкъпеш. Да не би да искаш да изгубя престижа си? — тонът му беше шеговит.
Тялото, заровено под завивките, не даваше никакви признали на живот.
— Изглежда ще се наложи да те пренеса до реката.
Блейз се изправи светкавично и кожите се разлетяха на блестящи кълба.
— Пак се превръщаш в грубиян, Хейзард — изригна тя, настръхнала за миг, приличаща на пухкаво, разрешено коте с огромни предани сини очи.
— Може би ще успеем да се договорим, биа кара — промърмори Хейзард омиротворително. — Положение номер едно — колкото и толерантна да е нашата култура, в нея има и задължителни правила, като чистоплътността по-конкретно. Положение номер две — мога да намеря топло, слънчево местенце, където водата няма да е толкова дълбока и ще е достатъчно топла за теб. Положение номер три — не мога повече, сладурче, да ти мъкна вода. Дори аз си имам някои задължения тук. И положение номер четири — ако дойдеш с мен при реката и се изкъпеш като съвестна съпруга, каквато всеки тук очаква от теб да бъдеш, аз ти обещавам…
— Чакай малко — помоли го Блейз, пролазвайки на колене. Ударите на сърцето й се учестяваха в неравен ритъм. — Отдръпни се малко.
— Обещавам ти да… — в очите му изведнъж се появи пламък, който тя не бе виждала преди.
Тя прочисти гърлото си.
— Още.
Гласът му беше равен.
— Всички тук очакват…
— Още.
Той самият се бе изненадал колко леко се изсипваха думите от устата му. Гледайки я право в очите, той повтори без сарказъм, сякаш думите му имаха своя собствена воля:
— …да бъдеш достойна съпруга.
Блейз също го гледаше, без да сваля погледа си.
— Кажи сега — каза тя много внимателно, — защо хората очакват нещо подобно?
— Защото — отвърна мрачно Хейзард — аз им казах така.
— Ние женени ли сме? — Гласът й потрепери като трепетлика.
— В очите на хората, да.
— Но можеше да не им казваш така, нали?
— Можех.
— Можех да съм твоята…
— Любовница — довърши той и се пресегна, за да отметне едно медночервено кичурче зад ухото й. — Но не исках да гледат на теб така.
— Защото ме обичаш — каза тя. Усещането за това бе оживяло в очите й.
— Аз… Това беше толкова отдавна — каза бавно Хейзард. — Има толкова много проблеми… прекалено много…
— Защо тогава?
— Не исках да се срамуваш от това, че си с мен. — Не всичко беше въпрос на съвест, но той не беше готов все още да се изправи срещу цялата истина. — А ти трябва да си с мен — продължи той, — поне докато баща ти пристигне.
— А след това? — меко попита тя.
— Нека да не мислим за това, докато сме тук — каза тихо той. — Не може ли просто да се наслаждаваме на това, че сме заедно? Не можем ли да забравим за твоя свят и за това, което той причинява на моя? Не можем ли да забравим за следващия месец, за следващата година? — Представата за бъдещето никога не бе му се струвала по-заплашителна. — Моля те — каза той едва чуто през въздишката си. От доста време го бе движило единствено чувството му за лично достойнство, а точно сега духовните му сили бяха на изчерпване. Не искаше да се сблъсква с никакви въпроси без отговори. Необходимо му бе единствено удоволствие и спокойствие, пречистено в своята простота.
Докато слушаше молбата на Хейзард, Блейз осъзнаваше, че за разлика от нейния безбурен живот, младият мъж, в когото бе влюбена, носеше огромна отговорност за своя народ. Той беше отишъл на изток, осъзнавайки, че начинът на живот на абсароките е застрашен и че негов дълг е да осигури неговото бъдеще. Когато опознаеше навиците на бледоликите, той щеше да има инструментите и оръжията, с които би могъл да спре разрушението, да смекчи пораженията. Той знаеше какво трябва да направи, защо и накъде ще го отведе то. Разбираше, че ще трябва да жертва част от достойнството си в името на успеха. Знаеше, че бъдещето ще бъде пълно с унизяващи компромиси. Той живееше под напрежение, което тя никога не бе изпитвала в своя егоцентричен живот. И когато той я помоли меко да забравят за всичко останало, тя разбра, че Хейзард иска да затвори вратите зад себе си, поне за известно време, за всеки друг свят освен за техния общ.
— И как трябва да е облечена една достойна съпруга по време на процесията до въпросните съоръжения за къпане? — попита тя с усмивка.
В тъмните очи на Хейзард мрачното настроение бързо бе изместено от топлотата.
— Туника, рокля, каквото и да е. Дявол да го вземе, увий се в някоя кожа и ще те пренеса дотам.
Тя го погледна весело изпод дългите си клепки.
— А какво ще стане тогава с доброто ти име?
Той я притисна към себе си и покри лицето й с целувки.
— Да върви по дяволите — прошепна той — доброто ми име.
И на ръце той я пренесе през огретия от слънцето лагер покрай усмихнатите погледи, фриволните забележки, сърдитите мърморения и очите на познавачите надолу по очертаната от върбите пътека към реката.
Притаената извивка на реката, с нейните покрити с мъх брегове, бе прикрита от клоните на върбите и от високите тополи, а водата бе така топла, както й бе обещал.
Беше топъл слънчев ден, който устройваше на сетивата истински празник на удоволствията. Те скочиха в кристалночистата вода, измиха се с мекия сапун и се любиха под върбите, докато птичките пееха над главите им.
Никога досега тялото му не й се бе струвало толкова красиво, сякаш излязло изпод ръката на скулптор. Широките му рамене искряха под кристалната планинска вода, напръскани със златен прах от слънчевите лъчи.
Те се любиха, като че ли го правеха за пръв път, възбудени до крайност от сладостния аромат на телата си. Хейзард бе най-хубавото нещо, което й се бе случвало някога, през целия й живот, прекаран сред богатство и лукс.
Той й каза на своя мелодичен език, че нейната красота е като тази на слънцето, когато се спуска зад планините, гласът й е като нежната музика на вятъра в клоните на боровете, а очите й притежават безпределната синева на небето в неговата родина.
— Аз съм твоя и ти си мой. Абсароките нямат значение. Бостън няма значение. Където и да идеш, аз ще
